Този град е тази жена

Ах, София...

  • 03.08.2017
  • от Ангел Иванов

Последната кола от пътуването на стоп ме оставя малко преди табелата на входа. Вървя край прашната периферия на пътя. Прибирам се у дома. Чувствам се добре. Насреща ми през шосето върви момиче. Това е Тя. Сигурно отива към морето. Спира и вдига палец. Аз я наблюдавам, докато минавам покрай нея.

Изтъркани дънки. Раница на гърба. Любов между косите, развети от вятъра.

Разминаваме се. Ето ги познатите индустриални сгради, оширенията на пътя, ожарените треви встрани, кацащите и излитащи самолети към други места и други животи. Панелните блокове в далечината на започващия град обещават истории…

Вече съм в крайните квартали: подлезите и надлезите; влаковата линия, която върви успоредно с мен като усърден ангел пазител; графитите по стените; очите на бедните деца; очите на бедните старци; очите на уличните кучета…

Ето я и Нея. Стои на пейката като някаква Лолита, с къси панталонки, ярко червило, преднамерено нанесено в повече на красивите й устни. Дъвче розова дъвка, която се пука сладко-сластно на чипото й носле.

Туптящото сърце на града, което изтласква с грохот трамваите по сребърните артерии. Широките булеварди и тайните безистени, в които се крият самоубийците и влюбените.

Тук хората изглеждат по-здравословно, но маргиналите дебнат от всеки ъгъл. Те са бележката под линия. Тя е същото заглавие на всяка следваща глава. Отново тя… Танцува с трептящия от жегата въздух, който леко повдига лятната й рокля. Събрала е мъниста от мъжки въздишки, обрамчили тънките й глезени. И отново се прави, че не ме забелязва. Дали въобще сме се виждали някога? Дали сме се обичали?

Този Град е тази Жена. Обичам я, когато е възпалена и с обелени колене. Обичам я, когато я обладава свещена ярост. Обичам я, когато ме мрази. Всеки път е различна и всеки път е толкова повече моя…

И ето, когато се качвам на последния етаж, на коктейла, на който най-накрая трябва да се запознаем – тя тича срещу мен в невероятната си вечерна рокля и просто разрушава протокола, като скача на врата ми, за да ме целуне.

Та ние се познаваме от векове...
Нашата любов е вечна.

Да, наистина, воюваме по цял ден. Но когато нощта ни завие със звездното си небе  един до друг – сключваме примирие.

Обичам я, както се обича дете, току-що откъснало главата на петел.
Обичам я, както се пие жива вода от последния извор на света.
Обичам я, както се живее този единствен живот.

Виж скритите тайни места в любимата ни София...