Шепа стотинки или упражнение по човещина

Каквото дадеш, това ще получиш.

  • 02.08.2017
  • от Хлоразиновото Лелче

Два лева на две монети в джоба. Два лева на изчезваща хартия. Два лева за онези, които искат пари, които обикалят заведенията, заговарят те в метрото, спират те в крачка. Два лева за онези, които са клекнали по корем на улици и прeки, сгънати, прегънати, свити. За мръдналите, за смахнатите, за бедните, за наглите. Два лева за тях.

Имаш и понякога даваш. Понякога избираш да не дадеш, тръгваш по пътя на аргументите – тези ги знам от години, откакто ги знам, те само искат. На мен защо никой не ми дава, аз защо не искам? Всеки плаща ДДС, на всеки му удържат пари за осигуровки, нали сме социална държава?! Плащам и на нея, за да се грижи за тях. Те не са мой проблем. И какво ще стане, като им дам два лева ? Един ще отиде да се напие, друг ще си вземе шоколад, трети цигари, четвърти ще се надруса. А тези, които мамят? Тези, които всъщност имат, но продължават да просят. Като онзи, когото видях, с патерици, едвам ходи, спира мерцедеса и магия, даже се поразтъпчи и подскача на място. Не е лесно цял ден да се правиш на сакат. Пари на такива хора не. Още по-лошо – ще се научат, че винаги могат да ти искат.

Когато не искаш да дадеш – няма да го направиш. Милион аргументи ще намериш, милион случки ще си спомниш. Дори няма да се замислиш защо наистина не искаш. Защо да мислиш, ако вече си наясно с всичко. Всичко си измислил, наредил на рафтовете, лепнал етикетите – виж колко подредено.

Не зная кой щастлив и весел човек би просил. Идея нямам. Не зная кой смехурко с чуден живот ще избере да стои по цял ден на някоя пряка.

Представа нямам кой сит  ще бръмчи по заведенията и ще обяснява как няма пари и иска да яде. Наркоман може би, алкохолик, смахнат, мързел, несретник, измамник. Вероятно са точно такива, но какво от това? Не знаем какви са, само предполагаме и това ни движи избора. Какво обаче се случва, когато някой предположи нещо за нас, което не ни се хареса?

Как да им дадеш? Те те са обекти, нежелани обекти, смущаващи веселата приказка, натрапващи присъствието си, пречещи на човекопотока по улиците, чукащи по стъклата, загрозяващи градската естетика. Все едно пари на саксия да дадеш.

Два лева никого не са спасили, никого не са убили. Освен... човещината. Даването е двупосочно – винаги, без изключение. Даваш ли – получаваш. Тъжно, че рядко виждаме какво получаваме.

Две думи, един въпрос. Две изречения, питащи непознат какво му е, защо му е. Чифт очи, гледащи други две.

Кога за последно си заговарял някой в кофти положение? Кога си се интересувал? Вероятно тогава, когато за последно си разговарял с някоя лампа или билборд. Колкото интерес проявяваме към техните истории, толкова и към историите на хората обекти. Биологични обекти, които бърникат нещо из кофата, мрънкат за пари, смърдят нечовешки, прекъсват разходки, смущават с въпрос „Извинете, мога ли да ви попитам нещо...“, не, не може, махай се! И това отношение неизбежно се отразява на нас и на всички в наша орбита. Не ме занимавай сега, не ми нарушавай чи-то, не се натрапвай, стой настрана, нямам време, после ще говорим, приоритети.

Иначе сме добри, заслужаващи хубави неща да ни се случват. Помагащи. DMS  кампании, преводи по IBAN сметки, кутия в магазин. Няма лично отношение, няма въпроси, няма натрапване. Удобно, тихо и кротко. Не може да ти кърви сърцето за всяка чужда болка нали?

Не, не може, не е и нужно. Често стига и два чужди удара да усети, това са два удара повече от нищо.

Няма оценки, няма размахване на пръст, няма съдия, Просто избор. Личен.

Да, доброто е обществено понятие.