Пече ми Рим в очите и много те обичам

Вечният град превежда на ирисите ти какво им шептят луничките ми

  • 18.06.2017
  • от Стефани Калчева

Това не е текст – пътеводител за Рим, забележителностите на града са възхитителни, но всеки ги вижда с различни очи. Има хора, които след три дни престой искат да останат завинаги, други, на които шумотевицата и кипежът им идват в повече, и аз – влюбена в Италия и в нас.

Който е бил в Рим, познава отлично чувството за незначителност, чувствах се като Алиса, когато се смалява от отварата, а аз малка и дребна пред всички внушителни сгради и величия, характерни за Вечния град.

Но по-интересно от всичко ми беше да наблюдавам сплитането на пръстите ни пред Колизеума, пеперудите в стомаха, по-силни и от най-силното италианско еспресо.

Ако си мислите, че просекото е ненадминато по блясък и вълнение, не сте ми видели очите в Трастевере, насочени към него, докато най-небрежно си пие сока от портокал.

Рим ни омагьосва по музеи с Рафаело, Микеланджело, Дали, стъпваме с единия крак във Ватикана и с другия в Италия, така сме в две държави едновременно и с невидим възел между сърцата, който се грижи никой да не изостава и да не забравя. Чудя се ще видим ли папата, но всъщност по-искрено ме вълнува гледката от Трастевере, където целият град ни се разстила пред очите, а сладоледът – по новата рокля, и докато се сетя да се ядосам, вече се смеем, очите ти се отразяват в зеленото на пиниите.

Последното ми докарва омекване на колената и чувство за слабост, която важно обяснявам, че е от слънчевите лъчи над Римския форум.

Ти се съгласяваш, но знаеш. Аз се усмихвам, но вътрешно се изчервявам от неудобство, че толкова те обожавам от години.

От прозореца на фламинговата ни стая виждам Тибър и мислено съм Одри Хепбърн, с усмивка до ушите, на скутер, за фон малко по-напред във времето звучи Ерос Рамацоти, пием грапа още на обяд и не броим калориите на пицата и пастата.

Лудуваме в безметежното усещане на пътуващия, който е откъснат от ежедневието си и потопен в малка розова стъкленица, лудешки щастлив и свободен, всеки залез е екстаз за очите и всеки изгрев е обещание за долче вита.

Фонтанът Ди Треви е „треви“, защото в буквален превод  „свързва три улици“, а тогава какво сме ние, странно съчетание на бадемови и зелени очи?

Италианците имат ли дума за онази безгрижност, която от Пантеона ни запрати по малките улички към симпатично шумно заведение с бонбонено розе и чиния с малини?

Всички бълбукат на език, който не разбирам, и в същото време усещам хилядите емоции, които си предават с „чин-чин“.

Най-дълго задържам погледа си върху Сикстинската капела, не смея да дишам, да снимам, да говоря, попивам Сътворението и Страшния съд, докато не ме заболят дори и миглите, но никога, никога няма да гледам картина, катедрала или скулптура по-дълго, отколкото зениците ти.

Позволи на любовта да ти се случи.