Граници не съществуват "Нагоре по стълбата"

Десислава Чутуркова разказва за нейния театър за възрастни

  • 14.06.2017
  • от Плами Максимова

Десислава Чутуркова е артист на свобода, а преведено от нейния на нашия език, това означава, че можем да я видим често да застава от различните страни на професията си. В някои от тях е актриса, в други режисьор и преподавател, в трети писател. В момента обаче тя подготвя авторски моноспектакъл, който ще е с премиера извън България и ще се играе на английски език. На родна земя тя взима участие в „Краят на градината“, спектакъл по А. П. Чехов, който можете да гледате в „Открита Арт сцена на Шипка“. Също така е асистент-преподавател в НАТФИЗ. И като цяло обича да се включва и да инициира театрални и кино проекти, в които има сърце, в които има смисъл и идея.

Точно като един от най-смелите й проекти, който носи името "Нагоре по стълбата" и е насочен към пораснали хора, които, макар и прескочили авантюристичните години преди 20-те (и 30-те), искат да експериментират с живота, да търсят себе си, да се развиват и навлизат в света на театъра и киното, без това да им става основна професия или пък точно обратното - искат професионално да се насочат към актьорската игра.

Независимо от мотивите на тези хора, школата на Деси, която между другото съществува от близо 10 години, е трамплин за подобни несбъднати мечти и определено е нещо, което заслужава внимание. Тяхното и нашето, разбира се, затова ти я представяме на следващите редове...

Откъде дойде идеята да създадеш театрални класове за възрастни?
От това, че не успявам да приема света на ограниченията. Особено когато става въпрос за образование, развитие, усъвършенстване и познание. Театралната трупа „Нагоре по стълбата“ е създадена през 2007 г., а по това време нямаше школа за хора, които са на зряла възраст, вече са избрали своя професия, но биха искали да се занимават с театър. Не можех да повярвам, че няма. Може би никой не е предполагал, че има хора, които късно откриват любовта си към театъра. Много се радвам, че сега нещата се поразчупват и вече има няколко театрални трупи за възрастни, защото, както знаем, човек се учи цял живот.

Има едно такова схващане, че след определена възраст е късно да развиваш таланти… Как успя да се пребориш с тези предразсъдъци?

Никога не е късно, стига да имаш желание. Опитвам се да насърчавам хората, които идват, и да им вдъхвам вяра, любов и търпение.

Мисля, че ако това е налице, всичко е възможно. А и вече не е само красиво предположение, защото имам и доказателства в потвърждение.

Предполагам и самите хора, които идват, не вярват достатъчно в себе си заради горната причина, как ги мотивираш?
Аз самата много се вдъхновявам от всеки нов член на трупата. Казвам си: още един смелчага, който търси себе си или който копнее да излезе извън себе си. Приемам ги с огромна радост и отговорност. Старая се да установя персонална връзка с всеки един, тъй като всички са различни и е нормално да ги мотивират различни неща. Смятам, че добрият преподавател трябва да има персонален подход.

Добре, разбий (потвърди) още един мит тогава – казват, че колкото по-възрастен си, толкова по-трудно учиш, така ли е?
Възрастта, както всяко друго нещо има своите плюсове и минуси. А основният минус на възрастта е, че с годините ставаш все по-зает, всичко е изчислено до минута и често този график те вкарва в рамки. Затова пък плюсът е, че съзнателно решаваш да излезеш от тях и да посветиш времето си на нещо, от което имаш истинска потребност. При младостта е точно обратното, с малки изключения. Време колкото искаш, но или не знаеш какво да го правиш или не си сигурен дали си струва да се посветиш напълно.

А в крайна сметка, колкото повече време отдаваш на нещо, толкова по-бързо се учиш. Всичко е въпрос на избор.

Ако някой обаче откровено няма талант, как му казваш за това? Има ли предварителни кастинги, които всеки трябва да мине, за да попадне в групата?
За да се провери дали някой има талант или не, трябва да мине време. Особено във формат като този, в който не се репетира всеки ден. Обикновено първото стъпване на сцена не е от най-добрите и това е нормално. Затрупан си от страхове, задръжки и липса на основни знания и умения за това, какво да правиш на сцената. Сравнявам работата по актьорско майсторство с шлифоване на диаманти. Трябва да се потрудиш доста, преди да разбереш кой колко блести.

А има ли такива хора, които имат талант, но пък имат страх от сцената?
Разбира се, че има хора със страх от сцената.

Сцената е увеличително стъкло и когато знаеш, че не си готов да се качиш на нея и да се срещнеш с публиката, си е малко страшничко.

Уча ги да споделят с публиката, да гледат на нея като на партньор, с който дишат заедно, да играят за нея. Всъщност всичко се прави за нея – публиката, заради тези хиляди очи, вперили поглед в сцената, жадни за съпреживяване.

Колко големи са групите, които събираш?
Групата не е била по-голяма от 12 души. Сцената, на която работим, е камерна и ще бъде претоварена, ако са повече хора. Освен това е важно да се обърне специално внимание на всеки един.

Как разделяш начинаещи от напреднали или всички работите заедно?
Преди работехме всички заедно, с идеята по-напредналите да си партнират с начинаещите, което също е път на израстване, но сега вече са в различни групи. Напредналата група има редовни представления, а с начинаещата наблягам повече на упражнения и работа върху текстове.

Кои са най-големите трудности, пред които се изправяш?
Най-сложната част е от организационен характер. Напасване на свободното време на всички в трупата. Все пак това са работещи хора с ангажименти и командировки, но важното е, че накрая успяваме да направим графика. Когато има желание, всичко е възможно! Радвам се, че тази максима се доказва и в нашия театър.

Върху какво работите в момента? Къде можем да ви видим?
Съвсем скоро беше премиерата на пиесата „Миг“ от ирландската писателка Дидре Кинахан. Ще продължим да играем представления и през месеците юни и юли. Постановката можете да гледате на 9.07, 14.07 и 15.07. Театър „Нагоре по стълбата“ се намира в сградата на Културен дом „Средец“ на ул. „Кракра“ 2А, ет. 2, зала 217.

А защо не един ден да си имаме и свой театър. Трябва да се мечтае смело.

А всички, които искат да гледат пиесата, могат да открият нашата страничка НАГОРЕ ПО СТЪЛБАТА и да си запазят места.

Разкажи накратко за постановката…
Пиесата „Миг“ е изключително провокативна. В нея присъства онази разтърсваща дълбочина, присъща за северните народи. В първата си част тя е почти комедия, но изведнъж само няколко реплики тотално обръщат посоката на действие. Тази семейна история засяга много психологически теми и наистина действа пречистващо. Как животът може да се промени за един миг, как да простим на себе си, как да простим на другите... Наистина ви я препоръчвам, още повече, че пиесата „Миг“ се играе за първи път в България и можете да я гледате само при нас.

Това първата постановка под твоя режисура ли е?
Не. Работим заедно почти 10 години, а тази постановка ни е шеста. Стараем се да подбираме пиеси в различни жанрове. Напоследък търсим съвсем нова драматургия, която да преведем, ако се налага, както и да се свържем с автора. Като ще сме новатори, да бъдем докрай.

Ако трябва да довършиш изречението: „Никога не е късно да…“ 
Повярваш в чудеса.

Още за изкуството с любов.