Юлска среща на спирка "Вишнева"

Летен следобед, буря, парченце градска романтика на спирка „Вишнева“, където искам да е следващата ми първа среща.

  • 10.06.2017
  • от Пам Велидис

Бях те забравила, но нещата, които мислим, че забравяме, се връщат с най-голяма сила, когато най-малко очакваме. Гледам спирките на трамвая, в който трябва да се кача за първи път. Толкова години в този град, а още не съм се качила във всички трамваи, не съм обходила всички улици, не съм се запознала с всички хора, почти нищо не съм направила.

Гледам къде трябва да сляза.

На преден план излиза име на спирка, която ми е добре позната. Твоята. Другите почти избледняват, даже забравям до къде трябва да стигна. Всичко в мен се свива.

Не искам да те засека някъде. Вече не. Топло е. Усещам как кожата ми става още по-гореща, бузите ми пламват. Небето наоколо е мрачно като спомените, които нахлуват в главата ми. Задушно е, а тежестта на облаците започва да се извалява вътре в мен още преди да е започнала бурята.

Трамваят идва, облизва релсите лениво, вратите му се отварят като челюст, която ще се затвори зад гърба ми. Въздухът е нажежен, прозорците са смъкнати до долу, юли трепти като пеперуда и очаква бурята, която ще я помете. Дано с едрите си хладни капки дъждът измие хаоса на напрежение, меланхолия и носталгия в главата ми.

Летен следобед. Повечето такива свързвах със залезите, които избухваха, докато разговорите ни хващаха времето за гушата и не го пускаха да се изплъзне лесно. Обличах рокли на вишни, за да купуваме такива. Да ги ядем. Да се пукат под небцата ни. Да сме висши хедонисти, които не мислят за плодовете на раздялата, а само за удоволствието да се изядат един друг след вишните.

Бяхме се озовали в свят, където винаги е юни и никой не очакваше, че в бъдещето един за друг може да се превърнем в зимата, която смразява кръвта ни през летните месеци. Ако се видим, ще се подминем. Ще пресечем улицата. Ще обърнем гръб. Трамваят ще ни е тесен. Бурята е слаба в сравнение с емоциите.

Изведнъж се оглеждам наоколо. Всичко е зелено. Объркана съм. Как така? Аз съм в трамвай, който отива към центъра на София. Объркала съм посоката, нали?

Винаги обърквам посоките към работа, към хората, в живота.

Стоя отпусната на седалката, защото дори не се притеснявам. Искам да изживея момента, защото пейзажът наоколо се пука от красота, сякаш усещам вкуса на вишни в устата си. За първи път не ми е горчиво. Имала съм нужда от такива самотни моменти толкова време, имах нужда нещо да ме завладее така, както ме завладяваше лятото, когато бях с теб. Аз съм частица, изгубена в парченце градска романтика, прах, предупредителни съобщения, че навън вали.

Трамваят спира и се оглеждам, за да разбера къде. Спирка „Вишнева“, така се нарича. Знаеш ли, ако бях спирка, щях да съм тази. Това е спирка, която връща вярата в лятото, в това, че можеш да чувстваш. Спираш на нея за малко и ти се връща силата да продължиш като нов.

Стъклата са в дъждовни капки и се разтичат, а устните ми са сухи и леко притворени. Вкусът на вишни не е в устата, а в сърцето ми. Там израстват нови цветове и не ме е страх. Дори да те срещна, не си човекът, който бих довела тук. Няма да ти разкрия новите пътища към мен.

Не съм очаквала, че в семплия ден може да ми се случи такова вълшебство. Да попадна някъде, където бих искала да изведа някого на първа среща,

да облека рокля на вишни и да му прошепна „Ще те заведа на спирка „Вишнева“. Там никой не живее, но може да оживее нова обич. Кой знае?

И този път да не е като мимолетния триумф на цъфналите вишни“.

Мимолетност, която избледнява. Спомен, който идва, за да си тръгне още по-внезапно, дори необратимо и да разкрие хоризонт към летните следобеди, в които мечтаем за нова любов и вишни, изядени на една нова спирка в града.

А после слязох, без да объркам къде, ти остана назад заедно с адреса си, страховете и от спомените подбрах най-значимото, за да се връщам на новите спирки, които открих. Сега вървя в правилната посока към себе си.

"Към себе си" е правилната посока, в противен случай чакаш някой да преглътне егото си.