Ти не виждаш знаците, но аз си тръгвам от теб

До тебе бях, но себе си не бях

  • 29.05.2017
  • от Даниела Кръстанова

Боядисах си косата, изхвърлих любимата ти рокля, смених парфюма, който обожаваше, общата ни профилна снимка и начина, по който те гледам, само за да разбереш, че си тръгвам. Обаче ти се правиш, че не усещаш, че те целувам по друг начин, че все по-често ме боли главата, че спрях да се смея и вече не обичам пролетния дъжд. Знаците идват постепенно, но ти се преструваш, че не ги виждаш, защото все си мислеше, че на нас няма да ни се случи.

Щеше да е по-лесно да се беше случило и на двамата като в най-популярния сценарий. Постепенно се отдалечавате, писвате си, започвате да се карате, да прекарвате все по-малко време заедно, спирате да правите секс, все някога на единия му кипва, събира си багажа и си тръгва. И двамата страдате, но усещахте, че идва краят и така е най-добре за всички.

Ти обаче продължаваш да ми подаряваш цветя, да ме прегръщаш цяла нощ и да кроиш планове за лятото. Аз се задушавам от ръцете ти, от мисълта за наближаващия уикенд и чувството за вина, че нещо в мен се пречупи и не знам как да го залепя. Иронията на съдбата е, че всички цял живот чакаме някой да ни обича истински, но понякога имаш такъв човек и трябва да го оставиш просто защото не искаш да го разрушаваш. Защото макар и не с някогашната страст, го обичаш по някакъв начин и знаеш, че няма да го направиш щастлив.

В началото не можех да се нарадвам на късмета си да съм с теб. Сега усещам, че си отдъхвам, когато пак ще работиш до късно, и настръхвам всеки път, когато се опитвам да разбера какво става с мен.

С времето някак необяснимо изстинах бавно, като котлоните на старите печки и сега всеки път когато ме докоснеш, усещаш, че вече не изгарям. Ти никога не го казваш, но виждам как се натъжаваш, когато хванеш ръката ми, защото вътрешно се питаш дали ще е за последно, че едва успяваш да замълчиш, щом някой отново ми пише в 12 часа и не смееш дори да надникнеш кой е, защото те е страх от това, което ще видиш. Усещам как ме запаметяваш в ръцете си и се бориш за всяка секунда до мен, като за последната глътка въздух, без която не можеш да дишаш.

Отдавна дори не се караме. Ти си мълчиш от страх, че най-накрая ще се реша да си тръгна. Аз заобикалям споровете, защото усещам, че ще си изпусна нервите и ще ти кажа нещата, които ме мъчат от месеци, и връщане назад няма да има.

За околните обаче все още сме идеалната двойка. Приятелките ми завиждат, че намерих мъж като теб, приятелите ти казват, че най-накрая намери свястно момиче, а аз отново и отново чертая наум списъка с нещата, които винаги съм мислела, че искам в един мъж, слагам ти тикчета навсякъде и се чудя защо сметката не излиза. Стигнах до извода, че понякога емоцията безвъзвратно си отива и най-разумният довод на света не може да я спре.

И въпреки това никой няма право умишлено да наранява друг само защото той му има безрезервно доверие.

Именно тези, който те обичат най-много, заслужават да им кажеш истината дори да знаеш, че няма да им хареса. Спирам да чакам да разчетеш знаците и пускам ръката ти сега, когато все още между нас е останало уважение към любовта ни в началото. Някой беше казал, че няма лесен край. Прав е. Но още по-трудно е да отлагаш края там, където за теб той вече е настъпил.

След това ти трябват само един  куфар и един билет.