Задоволяваме си потребностите и нищо повече

Сами си ковем решетките на кафеза

  • 16.05.2017
  • от Катерина Ковачева

Отлагам ремонта на кухнята вкъщи вече 3 години. Не е заради липсата на финанси, а заради това, че не се научих да пестя. А това се случи, защото живея за днес и най-много утре и нищо повече. От 5 години си повтарям, че искам да обиколя света, ама нямам пари. Не защото не получавам хубава заплата, а защото я харча за дрехи. Да, ама купувам си дрехи, които са удобни, но не харесвам... А после ги сменям с хубави, които износвам. А спомени не ми останаха от дрехите, нито емоции.... Накрая се оказва, че си задоволявам потребностите и нищо повече. А след месец какво ще ми остане, а след година?

Съседът ми живее в бунгало от 20 години, поне от толкова си спомня той. Мечтаеше за къща на 3 етажа и гараж, а сега няма и кола. Сега не мечтае, а иска само да има пари за един обяд. Но сподели с мен: "Днес няма да нахрани твоето утре, ако не си слагаш нещо в хладилника за после". Не го разбрах за храна или метафорично говори.

И така всеки ден уж си правя любимата закуска в уж новата кухня, но все излизам гладна от апартамента.

А душата ми умира само за една хапка от прекрасните топли палачинки с мед и орехи отгоре. Не иска бързата закуска от будката пред блока.

Но работата е под час, метрото не чака, а самолетът, до него така и не стигнах. Много са мечтите, които закопах в задния двор... отварям старите си дневници и виждам как съм искала да бъда тв водеща, балерина и дори собственик на малка бутикова сладкарничка.

Уви, сега съм само консуматор. Купувам, употребявам, не създавам.

Мечтите са безплатни, но стремежите са вече погубени, защото задоволявам само желанията за деня, а не тези от детството ми или тези, които биха останали за цял живот. Видях стари свои снимки, сякаш с лекота постигах всичко, което исках, а сега ден за ден – един да мине, друг да дойде. Трупам безполезни вещи в стария рафт, а нови спомени не ми остават. Защото, когато исках да бъда някой, реших да се задоволя да съм част от трафика вкупом към общата цел.

Отлагам отпуската, за да видя какво мога да направя дотогава. Ремонта, мечтите или спешна промяна на статуквото?

А в свободните си дни ще спра да задоволявам първичния глад, желания или нужди. Душата трябва да иска и да получава, не да ходи гола и боса и да проси само за малко внимание.

Прибирам се вкъщи и започвам да изхвърлям ненужните дрехи от гардероба си, вещите от нощното шкафче и мъката от душата. А желанията си ще сложа в рамка в хола, за да ми напомнят, че те съществуват и могат да са реалност.  Днес вече не минава просто ей така, а гради утре.

А след месец какво ще ми остане, а след година? Ако не задоволяваш само днешните си потребности, много ще има, повярвай.

Най-добре да си режисираш сам филма... ъм... живота.