Другите са до теб, когато печелиш, аз – и когато губиш

Колко от тези, които пляскат шумно на успехите ти са там, когато тихо падаш?

  • 12.05.2017
  • от Даниела Кръстанова

Не съм от тези, които всеки ден ще те тупат по рамото и ще ти казват колко си велик. Не пляскам заглушително силно след всеки твой успех и не те хваля непрестанно пред  другите в неизброимите пъти, в които го заслужаваш. Но въпреки това никога дори за миг не давам повод да се питаш дали те оценявам. И съм до теб винаги, когато искаш да си помълчим, защото си имал лош ден.

Да имаш до себе си човек, който винаги ти казва това, което мисли, а не само което искаш да чуеш, струва повече от всичките престорени похвали на света.

Знам, че мъжете имат нужда да чуват отново и отново „браво”, когато са се потрудили, и от това няма нищо по-естествено. Очите на жените около тях са може би най-точното мерило колко добре са се справили. Особено на важните жени. И най-вече на най-важната. Убедена съм, че мъжете често си отиват, когато усетят, че вече не ги гледаш с уважение. На тях им е в природата да се доказват отново и отново, а жените обичат такива, които се стараят, за да се докажат пред тях. В леглото, в бизнеса, в шофирането. В „нали ти казах, че така ще стане”. И въпреки това умеят да казват – нищо, и този път ще бъда до теб, което струва повече от всяко друго доказателство.

Но все пак не искам да съм от многото, които се прехласват само по постиженията, парите или колите. Не защото не ги забелязвам и не защото не им се радвам, а защото е хубаво да усещаш, че виждам отвъд тях. Според мен всеки, който казва, че това няма значение, не е напълно искрен. Има. Само че никой не се влюбва истински, когато усеща, че човекът до него е привлечен предимно от неговата сила или положение в днешния ден. Тогава дори го е страх. Защото умните знаят, че това може някога да си отиде и да повлече след себе си всички, които никога нямаше да го оставят.

Най-ценни са тези, които вървят с теб по пътя от началото.

Без значение дали това значи от  студентското общежитие, от гарсониерата под наем, от студените зимни вечери, чакайки на автобусната спирка.

С които си си делил парите, оставащи до заплата, единственото парче торта със забодена свещичка на рождения ти ден или просто вечерите, в които не вярваше съвсем, че всичко все някога ще бъде наред.

Сега вече е. Обръщаме се назад и се сещаме колко от нещата, които имаме, някога бяха само мечта. Как докато ядяхме банички на пейките в двора на университета, ми казваше, че някога ще ме водиш по скъпи ресторанти. Че и тогава точно както преди ще се гордееш, че държиш за ръката най-красивата за теб жена.

И точно затова след всичко сега вече знам, че си достатъчно сигурен, че аз не се съмнявам и за миг в теб.

И че когато паднеш, те обиквам още повече, защото се възхищавам на умението ти всеки път да се изправяш. И ако все пак падаш, скачам с теб. Че сме почти достатъчно пораснали, за да се учим да ценим емоциите и хората, преминали изпитанието на времето.

Когато губиш, когато печелиш, и в делник, и в празник оставам до теб!