Обичам начина, по който си спомням за теб през май

Кожата ми розова, устата ми хубава, очите ми зелени, а в сърцето ми вечна пролет с дъждове...

  • 14.05.2017
  • от Пам Велидис

Ние сме късият разказ, който Селинджър не написа. Категоричен, но с много въпросителни накрая, а след време ни се струва надценен. Ти си тръгна през май и валеше много. Всеки ден дъждът беше различен, но винаги за двама, а аз бях сама. Тръгна си след първата нощ, когато не правихме секс. Такъв, какъвто другите не могат, а само ние, защото си е с нашите тела и всичките им недостатъци, желания и треперещи точки се смесваха като неповторим химичен елемент. Тръгна си, когато ти позволих да спиш до мен. Спеше толкова дълбоко, сякаш се озова в дълбините на кожата ми розова, устата ми хубава, очите ми зелени.

Ние бяхме любов по Селинджър – не знаеш дали я има или не, никога на фокус в историята и винаги приключва бързо.

Тръгна си и майските улици станаха по-широки, разминавах се лесно с хората. Тротоарите за двама са тесни, за един – огромни. Времето преливаше от пусто в празно, а екранът на телефона ми оставаше черен и ако светваше, отпред не излизаше твоето име. Не че ти показах, че те чакам, но чаках понякога, когато денят беше изпълнен със сивите ми въздишки. Вече ги нямаше нашите театрални постановки, за които да ме потърсиш. След които валеше дъжд, а ти харесваше развалената ми прическа. Изчистваше размазаната ми спирала от лицето и не спираше да ме караш да се чувствам така, сякаш сме представление, което трябва да възхити всеки.

Знам, че на всяко представление вече местата ни остават празни, защото нас ни няма.

Дълго след това случайно се срещнахме в „Кристал“ и кристално ясно виждах айсберг между нас. Дъното на кораба ни беше спукано, а в него пътуваха чувствата, които щяха да се удавят скоро. Комплиментите бяха за обувките ми, които не беше виждал, а очите ти започваха да търсят опора в непознатите момичета, които запълваха времето ти. Какво клише, а заедно бяхме вън от него. Такова мълчание, докато изричат думи само двама човека, които се отказват от любовта си, може да си дават.

Вселената се постара, трябва да й го признаем.  Наклони земната ос така, че да попаднем на едно и също място.

Докато всички се страхуваха от демоните ти, аз протягах ръка, за да ги уловя. Не ме беше страх да те обичам.

Накара ме да повярвам, че колкото и лош да е човек, може да те накара да вярваш в невъзможното. Даваше ми жизнена сила да летя, да те мисля само за телесна наслада и че си просто прелюдия към нещо по-хубаво, което ми предстои. Успя да ме преобразиш такава, която може всичко сама, както преди да те е срещнала, но малко по-добре. Да останем „насаме“ се превърна в дума невъзможна. Разказът ни вече беше свършил. С недомлъвки си честитим рождените дни, имаме големи любови, цъфтим като майски цветя под дъжда. Не сме сами освен там в малкото кътче, което отключваме по залез понякога, когато излезем на балкона. Все някой майски следобед слънцето ще е златно, както когато кожата ми беше розова, устните ни хубави заедно, а очите ни зелени.

Ти ще си по-сам от всякога, когато си спомняш. Ще затвориш очи и ще знаеш, че скоро ще вали и не трябва да си сам. Не трябва да си спомняш за мен, за онези срещи, които не наричахме такива, за това, как те целувах на места, които жените не забелязват, а очите ти се насълзяваха. Все някоя ще те види така, както те виждах аз и буден, и докато спиш. Всичко се случи на време, както в хаоса в късите разкази.

Трябваше да си тръгнеш точно през май, защото тогава светът оживява и не можех заради теб да увехна. Предпази ме по твоя си начин.

Затова обичам начина, по който си спомням за теб през май, защото знам, че колкото и лошо да постъпва някой с теб, винаги може да съхраниш хубавото, което ти е дал. Обичам начина, по който си спомням за теб, защото историята ни е като прочетена книга, която няма да прочетем пак, но никога няма да изхвърлим. Без нея май нямаше да бъде същият букет от чувства, който расте в мен, в нас под кожата ни розова, устните ни хубави, очите ни в цветовете на май. Мураками беше написал в „Норвежка гора“, че Ако четеш само книгите, които всички четат, можеш да мислиш само за онова, което всички мислят“. Тази книга, която си я написахме, не са я чели, не могат да я мислят, да я говорят. Затова ти подарявам онези слънчеви залези на май такива, каквито никой няма да ги види.

Какво се случва когато срещнеш, този някой, без който иначе те няма?