Одри Хепбърн – в крехкостта на една жена се крие нейната най-голяма сила

„Всеки, който не вярва в чудеса, не е реалист.“

  • 04.05.2017
  • от Стефани Калчева

Как се описва Одри Хепбърн с няколко думи? Трудно, много трудно. Тя е актриса, балерина, филантроп и една от малкото звезди, която е печелила четирите най-престижни награди – „Оскар“, „Еми“, „Грами“  и „Тони“. Освен че е оценена едновременно в света на музиката, киното, театъра и телевизията, тя е впечатляваща със своите лични качества и силния си борбен дух.

Родена е в Брюксел на днешната дата 04.05 през 1929 година в дома на англичанина Джоузеф Ръстън и холандската аристократка, бивша баронеса Елла ван Хеемстра. Ако проследим рода по линия на майка й, можем да се изгубим в родословието на френски и английски крале, което много добре обяснява особения финес и присъствие на Одри. Тя изглежда изключително царствено и непринудено аристократично дори когато на снимката е запечатан най-обикновен банален момент.

При други исторически обстоятелства тя щеше да има спокоен и добре подсигурен живот, но през 1940 година германците нападат Холандия. Малко преди войната да започне, майката на Одри взима грешното решение да я върне от интерната в Англия, където я изпраща на 6, защото предполага, че в Англия ще бъде по-опасно. Това обаче не е така и цялото имущество на семейството е иззето от нацистите, което оставя двете жени сами и без средства. Бащата на Одри ги изоставя, когато тя е още малка – това събитие тя признава, че я травмира повече дори от бомбардировките.

Войната ѝ взима много – тя не трябва да говори на английски пред никого, защото заплахата за лагер е огромна. И насред цялата мизерия, глад и разруха нещо красиво се случва в подземията, макар и по един много тих начин.

Одри се отдава на балета и това ефирно изкуство, което осъществява в мрачните бункери, ѝ напомня, че никой не може да ѝ отнеме красивото пърхане на пеперуди в душата.

 

Паралелно с развитието на танцувалните си умения тя смело предава кодирани съобщения и антифашистки брошури с риск за живота си, помага на най-нуждаещите се с каквото може и оцелява изключително трудно.

Здравето на Одри се влошава много от системното недохранване – за височината си от почти 1.70 тя тежи 40 килограма. Това ѝ носи пъстра редица от заболявания – анемия, жълтеница, астма и увреден завинаги метаболизъм. След време жълтите издания ще пишат, че е болна от анорексия, което не е вярно.

Войната приключва и с майка ѝ се местят в Лондон, където отново настъпва време за балет, а финансово се справят заради работата на Одри като модел. Мечтата й да стане балерина е заличена от няколко нейни учители, които й казват, че е твърде висока за балерина. Понякога животът сякаш ти ограбва мечтите само за да те запрати в неочаквана досега посока. Именно това се случва през 1951 година, когато ролята ѝ в постановката „Джиджи“ получава награда за дебют. Ако това не се беше случило, нямаше да получи покана за „Римска ваканция“ или „Сабрина“.  Но със сигурност икона я прави „Закуска в Тифани“ и колкото и да е странен този факт, Труман Капоти е бил разочарован от избора на актриса за филма, той си е представял Мерилин Монро в ролята на Холи Гоулайтли…

Три години след  „Римска ваканция“ Одри се завръща на театралната сцена с Мел Ферер в „Ондин“, което й носи наградата „Тони“, както и 15 години любов с Ферер, първия й съпруг, от когото има син – Шон. Вторият ѝ брак е с Анреа Доти, който й изневерява системно дълги години (което ще бъде и причината за втория развод) и от когото има още един син – Лука.

Одри от малка мечтае за семейство и дом и затова за доста дълъг период се посвещава на децата си за сметка на кариерата.

Какво прави една аристократка по кръв и успешна актриса в последните  години от живота си? Може би лежи на яхта и събира тен? Точно обратното. Познавайки ужаса и мизерията на войната, страданието и смъртта, Одри иска да помага колкото може повече на нуждаещите се, затова се отдава на каузите в УНИЦЕФ и на децата от Третия свят. Умира през 1993 от изключително рядкото заболяване – рак на апендикса. В едно от интервютата си тя споделя спомен от войната, който оказва влияние върху желанието й да помага цял живот на нуждаещите се деца:

"Имам спомени от това време. Неведнъж бях на гарата и виждах вагоните с евреи, които щяха да депортират, гледайки всички тези лица, подаващи се отгоре. Спомням си много ясно едно малко момче, което стоеше с родителите си на перона, много бледо, с много светла кожа и коса...То носеше палто, което беше твърде голямо за него, и се качи на влака. Бях дете, наблюдаващо друго дете."

Когато си мисля за нея, не си мисля за красотата ѝ или таланта ѝ, а за голямото сърце, в което е побирала целия свят. Най-любимите ми нейни снимки са със сърната ѝ Пипин – не мисля, че съществуват по-нежни и фини кадри. И по-крехка и силна душа от тази на Одри.

Виж модните икони на всички времена и как можеш да постигнеш този стил, а покрай това и да си спечелиш чанта Ted Baker.