Променяме се, докато се обичаме, но обичаме ли се, докато се променяме

Харесва ми промяната, защото те кара да мислиш за това, какви са били нещата преди, когато никога не си мислил за тях.

  • 30.04.2017
  • от Пам Велидис

Късно е, навън е тъмно, стоя и си чакам таксито. В такива смазващи дни съм по-мрачна от времето. Таксито идва и с шофьора преплитаме поглед в огледалото за обратно виждане. Очите ни са тъжни и от време на време по завоите си правят компания. Подслушвам телефонния му разговор. Опитва се да говори тихо, за да не го чуя, но знае, че това е невъзможно. Не иска да го съдя, а аз нямам такова намерение.

Единственият начин да не я нараня жестоко беше да й кажа в каква посока чувствам нещата.

Споглеждаме се неловко. Очите му не знаят дали искам да го ударя, да го прегърна, дали го разбирам, или е толкова объркан, че обърква и мен. Мълча. Въздъхвам тежко и обръщам глава към прозореца. Знам, че си мисли колко ме е разочаровал. Една непозната, която няма да види повече, един адрес, където никога не е бил и няма да бъде, но му пука. Харесвам го. Разбирам го. Той е чувствал накъде отиват нещата. Чувствал е.

Някоя жена там някъде разказва какво е говедо, как й е разбил сърцето и не я е приел такава каквато е, но този човек, както много други се къса отвътре, че не може да даде това, което му е поискано. Как да не го разбера? Всяка любов е различна. Една с една не си прилича и никой не може да ти каже коя колко истинска е била.

Всяка крайност е грешна, но любовта е там, където две парчета живот следват ритъма си и създават свой собствен. Муден или динамичен, общият ритъм е животът за една връзка.

Обаче съвременният човек се влюбва в глупости. Обсебва се от два парцала, чифт хубави цици или крака, това, как другите искат момичето му, докато си я чувства като своя собственост. Обичта днес е да получиш надмощие в отношенията, да показваш колко се обичате дори когато вече се мразите, но сте заедно от прекалено много време и друг път няма.

В света, който виждат очите ми, хората постоянно се изменят. Това, което са обикнали един в друг, отдавна вече го няма, а новото изобщо не знаят какво да го правят и им е по-непознато, отколкото съм аз на таксиметровите шофьори, които ме возят.

Има двойки, които си правят десетки операции, сменят визията и дори пола си, всичко и пак запазват отношенията си. Дори обясняват как връзката им е по-силна от преди и как няма да е, когато, докато си търсил себе си, някой те е намерил, като е бил до теб, с теб, в теб. 

След това попадам на такива, които се подиграват на тези случаи и са способни да се разделят с половинката, ако си смени прическата, без да те предупреди, или вдигне пет килограма. Да не говорим за някаква по-сериозна промяна, която може да е вследствие на заболяване.

Не всяка любов се проваля накрая, а само тази, която вярва, че притежава нещо статично, без да осъзнава, че съвместимата промяна е единственото бягство от провал на любовта.

Ще се обичаме ли, докато смъртта ни раздели, а тя ще го направи. И докато го направи, съвсем няма да сме същите, каквито сме се срещнали някога.

Без ритуали, подписи, бели рокли и роднини, наредени със смешните си дрехи и всичките си клюки. Ще ме обичаш ли, ако не искам да живеем заедно, ако не искам да раждам изобщо и се карам с теб, когато не мога да излея гнева си на хората, които са ме ядосали. В дните, когато ми минават девет кръга на ада през главата. Вечерите, когато не съм ти готвила вече седмица. Месеците, когато съм спряла да тренирам и приличам на нещо съвсем различно от момичето, което срещна. Ще ме обичаш ли без условия, защото сме ги минали всичките едно по едно, като по ноти и пак сме заедно разглобени, а само ръцете на другия може да ни сглобят отново. Трябва да се обичаме, колкото егоизмът ни позволи и малко отгоре.

За себе си знам, че оставам там, където обичам, еднакво и във времената, когато всички жени в стаята искат да спят с мъжа ми, и тогава, когато никой няма да го забелязва.

Момчето, което е хващало ритъма, рано или късно ще има болки в кръста, краката, поне сто рани в сърцето от мен. Дълбоки. Най-дълбоко нараняваме в своята близост, лоялност и любов, когато не им преценим мярката и дефицита. Но аз ще следвам твоя ритъм, защото с теб преоткривам себе си. Иначе няма за какво да стоя. Иначе започва един застой, в който провалям теб, а така и себе си, а вярвам, че не всяка любов се проваля накрая.

Промяната не е лоша. Обидно е да знаем че сме същите.