Време е да разопаковаме багажа

Животът е просто миг между две вдишвания

  • 01.05.2017
  • от Илина Григорова

Стоите си сами на върха на някоя планина, гледате ширналата се отдолу безбожно красива гледка, отпивате от студена бутилка бира, поглеждате към небето, където само от време на време се прокрадва някое рехаво бяло облаче, и си мислите, че наистина няма по-красиво нещо от този миг, че  заради такива като него си заслужава да живеете и че не бива да позволявате на никой да ви го отнеме. След което слизате надолу с лифта, връщате се в града, качвате се на колата и на светофара псувате поредния пешеходец идиот, който е решил да претича на червено. Ей така, за по-бързо. Нищо, че рискува след малко лицето му да е размазано на предното ви стъкло. И така – мигът е отминал. Него вече го няма. Остава единствено чувството от него. Споменът. И то ако не му разрешим да изтлее завинаги. Помните ли онези сапунени балончета, които обичахме да си правим като малки и които пукахме с едно пръстче?

Аз ли остарявам, или наистина животът ни е една такава поредица от мигове като сапунени мехури, които са само за секунди тук и вече ги няма.

Стига им дори едно леко подухване на вятъра.

Представете си, че пътувате във влак. Гледате през прозореца. Всичко е спокойно. Като по чудо във вагона не е 32 градуса и няма досадни чичковци, които да ви заглеждат, да се облизват с език и да се почесват тук и там, където не трябва. И така... гледате си през прозореца, мисли всякакви кръжат в главата ви и вие имате нужда да си припомните нещо, от което поне малко настроението ви да се подобри. Кой миг от вашия живот ще  се опитате да си върнете? Дали мига, в който сте видели озарената физиономия на любимия човек, когато сте сготвили първите си спагети болонезе просто защото само за това са стигнали парите, но е толкова, толкова забавно как за нищо не стават, а другият се прави, че са толкова, толкова вкусни? Дали ще си спомните мига, в който детето ви е казало не първата дума, а първата страшна глупост, от която сте се хилили като луди? Или пък ще си спомните мига, в който заживяхте в новата си квартира, в която нямаше дори тапети на стените, но усетихте, че свободата и животът, и всичкото ви е само и само във вашите ръце?

Миговете идват и си отиват. Те са непостоянни. Почти призрачни. Но когато имаме нужда от тях, те са до нас.

И когато имаме нужда от просто един добър миг, ние няма да си спомняме последния есемес от банката, че сме получили заплата, или как сме се разкрещели на идиота

с лъскавата кола, че ни е блокирал гаража, дори да имаме право да се ядосаме, или момента, в който сте изпратили най-успешния отчет в историята на фирмата, или пък момента, в който шефът ви е потупал по рамото и ви е казал: “Браво“.

Ще си спомним онези малки мигове, на които нямахме време да обърнем внимание заради големите и важни неща, с които сме толкова, толкова заети. Ще си спомним първото паднало зъбче, ще си спомним някое тъжно „сбогом“, ще си спомним първия си публикуван разказ, ще си спомним втория отхвърлен разказ, ще си спомним мига, в който майка ни тайно ни е мушнала козунак в раницата, ще си спомним момента, в който баща ни е казал да се приберем по светло, въпреки че сме на 31.

Защото миговете идват и си отиват като сапунени мехури. Обичаме да ги пукаме с малките си пръстчета.

Но споменът за тях е този, който ни кара да се обръщаме с усмивка назад.

Всеки, когото срещаме, носи своя багаж. Независимо дали е тежък развод, дали е фалирала  фирма, дали е фетиш към странни сексуални игри. Никой не е невинен. Никой не е свободен. И колкото повече време минава, толкова повече този багаж става все по-голям и по-голям, и по-тежък. И като същински плюшкиновци ние си го кътаме и пазим. Страхуваме се да не изхвърлим нещо, от което по-късно може да имаме пак нужда. Време е да разопаковаме багажа. Защото всъщност, за да продължим напред, ни трябват само две прости неща: лека стъпка и миг, които да си спомняме.

Създай си нови мигове и нахрани тялото и душата си.