Къде си, Dolce Vita?

  • 15.04.2017
  • от Александра А.

Дните ми в Рим.
Дните ми в Рим –
най-великите ми дни.

Малките и тесни улици на Рим разтварят у всекиго усещането за любов и непосилна радост. Сутрините в Рим са по-сладки от тези, в които се будиш до някой любим или до размазан, но красив непознат любовник. Залезите на Рим, залезите! Дори и пропуснатите и проспани изгреви на Рим са толкова по-вълнуващи от останалите изгреви, с които разполага целият свят...

Къде си, Dolce Vita?

Когато гледах филма на Фелини, главата ми изтръпна от силния крясък на въпроса. Всеки ден питах всички. Себе си. Околните. Книгите. Това търсех. Къде си? Има ли те изобщо? Какво ми казваш, Фелини? А всичко е било там и е било истина. На час и половина полет...

Всичко е било в Рим. Именно там се срещнах и с писмата на Рилке. Той, заедно със старите сгради и красивите хора, ми говореше така нежно и умно. Само слушах. Не следвах никого. Не спазвах. Не се подчинявах. Танцувах нощем със себе си. Пред Навона. На Испанските стъпала. Очаквах, че от всяка кола ще слезе Марчело Мастрояни. Ще ме вземе, ще ме поведе към Ди Треви, за да се изкъпем и целунем.

Ще си заживеем в черно и бяло, без да се опитваме да влезем в тесните обувки на настоящата реалност.

„И щом отново говорим за самотата, става пределно ясно, че тя не е нещо, което можеш да избереш или да откажеш. Ние сме самотни. Можем да се заблуждаваме и да се правим, че не е така. Това е всичко. А колко по-добре би било да приемем, че сме такива... “

Рилке пишеше писмата си до мен. Чувах го и си редяхме сладки думи. Самотата, уважаеми Рилке, в Рим я няма. Самотата в Рим е сладко червено вино и ухаеща вкусна пица. Там тя е красива и шумна царица.

Усмихва се на чаровните италианци и намигва на привлекателните куратори, които пушат небрежно, подпрени на рамката на вратата на някоя малка галерия. Самотата в Рим не е самотна, уважаеми Рилке. Благодаря Ви, че Ви срещам тук, защото иначе, далеч от прелестите на Италия, щях да потъна и да се удавя. Не във вино, а в тъжна и самотна самота. Толкова самотна.

„Не се наблюдавайте прекомерно. Не вадете прибързани заключения от това, което се случва с Вас; оставете го просто да се случи. Иначе твърде лесно може да започнете да сипете упреци към своето минало (ще рече: от морална гледна точка), а то участва, естествено, във всичко, което преживявате в момента.“

В Рим не е опасно да се наблюдавате, драги. В Рим се наблюдавате и се харесвате. Разтваряте в себе си малките радости и често преяждате. Преяждате със смях и усмивки. Преяждате с кино и литература. Преяждате с изложби и концерти. Преяждате с вълнуваща архитектура и малки градски поезии. Преяждате, но никога не става тежко.

Влюбвате се на всяка крачка и се оставяте на живота да Ви обича, уважаеми. Вие да го обичате.

Рим така ме научи на хубав живот, че започнах да се третирам почти денонощно с гледане на стари черно-бели филми. Едва уловимо и тихо настъпи мигът, в който с единия крак вече бях в лента на Фелини. Режисирахме живота ми заедно. Режисирахме, докато накрая не заживях изцяло в декора на La Dolce Vita.

Пренаписахме финала и се отлепих от земята...

Dolce Vita не е лъжа.
Просто не е в България.
А в Рим. В Рим!

А ти кога за последно се чувства влюбен и толкова свободен, за да ходиш бос.