Живот на килограм само в Instagram

Поколение от следващи другите и бягащи от себе си

  • 14.04.2017
  • от Ивелина Иванова
  • снимки: Vice

Събуждам се, първата ми работа е да отворя машинално Инстаграм и да скролвам до последния видян пост в полусън. Така се разсънвам аз, когато се будя сама. Така се разсънваш и ти, ако се луташ някъде из двайсетте си години. Така се събужда цяла една таргет група, която малко по-късно ще облъчвам в услуга на нечий бизнес, възползвайки се от състоянието им на полусън.

Нека се разровим из фийда на един двайсет-и-годишен човек. Профилите, които със сигурност ще намерим да следва – двойка, обикаляща света; фитнес модел, който променя животи; поне една модна блогърка, обикновено прекомерно позитивна; няколко меме акаунта с американски хумор;  няколко духовни водачи; няколко селебрити профила; няколко тематични Инстраграм – а според интересите и, разбира се, знайни и незнайни познати, с които да си сравняваш живота в полза на техния.

Ето как изглежда съзнанието (или подсъзнанието) на въпросния двайсет-и-годишен човек след сутрешната Инстаграм разходка. Буди се в София. Или в Перник. Или в Кърджали. Не в Париж. Не в Бали. Не в Тоскана. SHIT! Дърпа пердетата, няма кой да го/я снима в гръб, няма и плаж или джунгла под балкона. И понеже не си изкарва парите от подобни снимки, не губи много време, защото след малко трябва да скочи не в частното си море под бунгалото, а в задръстването към работа. Следва обаче и няколко профила за позитивно мислене, според които успехът идва при тези, които умеят да го визуализират като нещо възможно, а не като нещо, което не могат да съотнесат към себе си. Затова работи това, което работи, само временно, докато събере пари за мечтата си или докато му дойде времето (?!). 

И вярва, че някой ден ще e от другата страна на въздишката.

Не е удовлетворен/а от работата си, защото има хора, които работят като full time пътешественици и изкарват четирицифрени суми с един пост с #lifegoals, докато закусват с жирафи. Примерно.

Двайсетте ни години се характеризират с извънгабаритни житейски цели, наложени от последните рекламни механизми, които се превръщат в жестоко хронично чувство за изоставане.

Нашият герой знае, че изостава със строежа на империята си, защото има няколко тухли, вързани за иначе готовото му за излитане в Космоса тяло. От него се очаква да вземе тая диплома, която влачи от 3 години, защото осъзнава, че опитът, а не уверение в размер А4 ще му намери работа. Плаща наем, който го замисля за бърз кредит всеки път около първо число, но поне живее в центъра на Instagram-friendly  улица. Сметките му в барове, както и ИКЕА шопингът на минималистични домашни аксесоари също го отдалечават една идея от мечтата му, но пък веднъж се живее.

И продължава да работи това, което работи, защото то плаща за всичко гореизброено.

Закуската, ако е #healthy или отговаряща на някое от ключовите послания (носталгия, хотелска закуска, „вижте ме, мога да готвя“ и т.н.),  се снима отгоре и се добавя към каталога на личността. Същото може да се приложи и за всяко друго хранене/консумиране, стига да е добре аранжирано. 

Някои разглеждат Instagram като арт пространство, изискващо да имаш арт подход към ежедневните си физиологични нужди, което само по себе си е прекрасно, докато не се превърне в самоцел. И под самоцел имам предвид програмирано да мисли в Instagram постове съзнание, често пренебрегващо настоящия момент и удоволствията от изживяването му.

Несъзнателното прихващане на котиращи се модели на поведение доизграждат индивидуалности, които, като им хвърлиш един поглед отгоре, вече не са толкова индивидуални.

Лирическият ни герой открива себе си в постове с картинки и текст, които прокламират мързела, самосъжалението и вредните взаимоотношения. Следва валеж от „omg, that’s so me” коментари, които сякаш легитимират асоциални „coach potatoes“, Instagram детективи и куп други нездравословни отклонения от нормалното необлъчено съществуване.

Тук той има уникалния шанс да съжителства с хора, на които се възхищава, с бивши и бъдещи любови, с бивши и бъдещи работодатели и изобщо все хора, за които си струва да представи живота си по най-добрия начин. Това дифузно съществуване в два свята обаче изморява. И стресира. И генерира проблеми, които много от нас не могат или не искат да дефинират.

Защото в края на деня, когато нашият герой се приспива със скролване из фийда, отново се чувства някак не на място в прашната си и недотам красива София (или Перник, или Кърджали); някак неудовлетворен от обикновения си начин на живот; някак недостатъчно атрактивен. А всички участници в генерирането на #life/relationship/family (...) goals сякаш се сливат в образа на един недостижим идеал. Една имагинерна личност, която нашият герой  все още не е.

Но работи по въпроса.

На всички ни омръзна никой нищо да не прави по въпроса.