Май не остана много от нас, защото...

Хаосът – това си ти. Адът – това съм аз

  • 31.03.2017
  • от Кати Микова

Наблюдавам как София почти щастливо се променя под няколкото по-напористи слънчеви лъчи, които пробиват тук-там небето. Градският живот, шум и суета набират подновена скорост, която изразходват по „Витошка“. Полека-лека настъпва разцветът на едно ново сезонно начало.

Но с отиването на зимата си отиваме и ние. Без да си признаваме.

Притаени в собственото си мълчание, подритваме с кецове това, което някога сме имали. Няма да ги има двете чаши с горещите чайове, които да споделяме. Ще остане само парата. Под тишината на общото ни „довиждане“ оксиморонната ми усмивка е всъщност израз на това, че всичко е с главата надолу. Дори и шкафът с дрехи. Връхлитаме се като бури, защото има много за какво да се противопоставяме. Противоположностите уж се привличали. Но може би само когато не са чак толкова противоположни. Ние взехме, че се разрушихме. И май не остана много от нас. Само най-баналното – спомените.

Но аз ти ги давам всичките. Задръж ги. Запази ги.

Залепи ги на хладилника до другите магнитчета. И тях съм нахвърляла в куфара ти. Дай да не се изпращаме с клишета. Нека раздялата да е също толкова специална, колкото началото. Нека да е оркестрирана музикална демонстрация, придружена с джаз звуците на Колман Хаукинс.

С маршируването на новия сезон идва времето за промяна, без повече да се измъчваме взаимно.

В рамките на няколко години осъзнах, че компромисите невинаги работят положително. Хората с дълги връзки съветват и споделят, че дълготрайното щастие се измерва с броя компромиси и готовността да се жертваме. Ако обичаш някого, следователно трябва да си готов за саможертви. Отказвам тази дълготрайност тогава. Забравих себе си, за да запомня теб. „В рамките на няколко години...“ Хах. Може би ми отне прекалено дълго. А може би беше достатъчно. Но точно между тези рамки и точно в тези години имах време. И ти имаше време. Цялото време. Което пропиляхме по най-бруталния начин. Изгубвахме се един друг, за да се намерим отново. Изгубвах се в твоя хаос, за да ти разкрия Ада на това понятие любов.

В рамките на тези години малко по малко се научих да обичам себе си. Всеки един от нас заслужава да бъде щастлив, даже и когато е сам. Без да бъде нечий пасивен придатък, който реже от същността си, за да може да добави по нещо от другия. Кръпките не образуват щастие. Те просто прикриват нещастието по един нескопосан начин. Няма нищо гениално. Истината обаче е, че имаме слабост към разривността.

Подвластни сме на машинизираното планирано износване на чувствата, което настъпва в една връзка рано или късно.

В рамките на тези години осъзнах, че не искам да си поставям аз рамки, за да мога да се впиша в изфабрикувана концепция за идеална обич. Не искам моят образ да избледнява в името на връзка, която се крепи на нищото. В края на краищата не е ли именно отделната ни цялост нещото, което първоначално ни е завладяло? Компромисите са до време. Същността си носим завинаги.

А ако няма доверие, какво остава?