Какво ще кажеш да не сме константи?

Промяната не е печална. Обидно е да знаем, че сме същите

  • 04.03.2017
  • от Кати Микова

Честно да ти кажа, променила си се.
Честно да ти кажа, радвам се.

Наскоро си говорих с един човек от миналото относно настоящето. Искал да чуе как съм. Стана ми неудобно от това, че бях друга. Пак си бях аз, но просто леко видоизменена. А според него да се промениш било тъжно. Да, ама не. И това взе че ме накара да се замисля. Хората имаме склонността някак меланхолично да възприемаме промяната. Не знам точно защо, но има известна доза скептицизъм, когато говорим за това, как някой е различен от онази персонификация, пропита с носталгия, която някога сме познавали. Спомняме си за стар приятел от детството, за детския смях и искреното любопитство, което проблясва в очите. След това веднага бързаме да направим съпоставка с неговия модернизиран и пораснал образ, който вече не ни допада.

Мислите ни отвеждат до леко ръждясала любов от едно време и малко по малко осъзнаваме, че тя или той са вече коренно различни. Преди и сега са везните на кантара, на които претегляме собствените си разбирания и мнения за даден човек. И най-често в моментите, когато забележим нещо различно, просто клатим с глава и стигаме до заключението „не мога да те позная“. А то един такъв трагичен и печален извод, по-драматичен от героите в Шекспировите пиеси. И измежду всички тези редове обаче ни убягва нещо много важно.

Промяната не е печална. Обидно е да знаем, че сме същите.

Но виж, непромяната от друга страна е. Тя е онази комфортна зона, в която циклим и циклим, и циклим… И просто няма измъкване. По-лесно е да живеем в непроменяща се акустика. По-вълнуващо обаче е да не сме константи. Онова, което наистина ни вдъхва живот и свежо дихание, са приключенията от това да достигаме различни нива. Да се самопредизвикваме. Да се надбягваме със старото ни Аз. Да го задминаваме. Да излизаме от познатия свят и да пътуваме до странни места. Да пробваме нещо друго от пица, кока-кола и излежаване в леглото. Не че това е лошо, но е само едночасов вариант. А  остават още 23.

Затова трябва да живеем с по-малко „не“-та и да сме смели достатъчно, за да разбиваме традициите, когато е възможно. Да направим нещо различно с различното си себе си. Да скочим с бънджи от мост, въпреки че умираме от страх. Да посетим Ангкор Ват в Камбоджа вместо изтърканите дестинации от картичките. Да видим Уанака в Нова Зеландия. Да обиколим планините в България и да дочакаме някой и друг изгрев на върха. Да пробваме нова религия за ден. Да послушаме гадна музика за два. Да прочетем книга, която отдавна е прашасала просто защото не е нашият любим жанр. Да поспорим с дървените философи от нашето ежедневие, без да имаме понятие от тяхната дървена философия. В края на краищата разнообразието е центърът на Вселената.

Факт е, че хората чувстваме, че промяната ще има моментален негативен ефект върху нашия живот.

Но в цялата тази схема излиза, че е по-трудно да се опитваме да устояваме на промяната, отколкото да я приемем.

Тя идва с различните неща. А те са навсякъде около нас. И ако совите не са това, което бяха, как така и ние да бъдем това, което сме били? Най-малкото в един и същи ден лично аз не мога да реша дали обичам кафето или не. Затова не казвай „променила си се“ с тон толкова тежък, колкото комунистическият гранит пред НДК години след последната ни среща. Да се промениш значи да съществуваш. Да се промениш значи да забавиш съвсем хода на миналото. Да се промениш, значи да грабнеш момента, в който си, и да скочиш до момента, в който ще бъдеш. Да се промениш значи всичко.

А май е най-добре да си Forever 21!