Целуни ме и ще видиш колко важна съм

Думите на Силвия Плат, които преживяваме дори 54 години след смъртта й

  • 11.02.2017
  • от Пам Велидис

През 1950 година Силвия Плат пише в дневника си:

След като нещо ти се случи, се втурваш да го пишеш или го драматизираш, или го омаловажаваш, преувеличавайки грешните или важните моменти.

Поглеждайки в социалната мрежа, виждам толкова много хора, които правят описаното от нея ежедневно. Дори аз, дори ти, но да се върнем на нея.

Жените, които не могат да изберат само едно име, назоваващо образа им, са незабравими с всичките си псевдоними. Силвия Плат е американска писателка, но определено с по-изразена и известна поезия. Всеки неин стих е като естетически триумф, съпроводен от проблясъците на преживения успех или падение. Енигматичната й същност е като есенция на женственост, която успешно може да се усети във всяка чувствителна жена.

Не искам да разказвам съвсем за живота й. Той си е бил неин. Но части от него тя оставя като дар за нас. Думи, опаковани прилежно от погледа й, който се е впивал в детайлите. Туптяща с червените сърца на жените, прозиращи през палтата им през зимата и по-късно останали прибрани на топло в редовете й. Тя описва вкуса на закъснелите устни, които никога не се достигат под небето, жадуващо да преживее забраненото им сливане.

Фразата й „Целуни ме и ще видиш колко важна съм“ дълго време стоеше като графит, изрисуван на високите стени, с които се обградих.

Исках да бъда недостижима за хора, които обичат и си тръгват винаги наполовина. Никога не знаят как и не могат да си позволят да се отдават или отказват изцяло. Творческата й продуктивност, преплетена с биографични болки, е неизчерпаемо вдъхновение.

Афинитетът й към психическите заболявания е част от постоянния самоанализ, който често ни съпровожда в дните на несигурност.

Неуморната амбиция  за успех във всяко начинание е товар, който е носила върху крехките си рамене, и е бил плод за отчаяние, вкусен от почти всяка съвременна жена. Затова и единственият й роман „Стъкленият похлупак“, публикуван под псевдонима й Виктория Лукас, е една автодефиниция, замаскирана от същността на всяка жена, до която ще достигне. Това е книга, стартирана през най-красивия период на Плат, за да завърши с нейното самоубийство. Няколко седмици след издаването на романа тя се сбогува със света. Жена, която винаги знае точно кога да си тръгне окончателно и да не поглежда назад или както тя пише:

„Да умираш
е изкуство, като всичко друго
владея го до съвършенство.”

Една от очевидните причини за нейната депресия е раздялата със съпруга й. Нейната голяма любов Тед Хюз. Любовна история с отворен край.

През целия ни живот, който уж минава на лента, има едни специални моменти, които пазим под стъкления похлупак на времето. Съхраняваме ги непокътнати и не позволяваме да им се случи нищо.

Такива са моментите, когато влезеш в стаята и за първи път срещнеш човек, който още не познаваш, но вече предусещаш, че ще имате нещо общо и това общо ще бъде цяла история, побрана в архива на спомените.

Такива са моментите, когато поглеждам в очите на някоя голяма любов, точно преди да ме целуне, и на ум си прошепвам „Запомни този момент и никога не го изпускай“.

Въпреки че Плат нарича своя роман с термина potboiler, което представя творбата катосъобразена с популярния вкус на съвременността, тя никога не си позволява да пише евтино за любовта.

Защото любовта е скъпа и тя безкомпромисно преживява тази цена. В границите на творчеството си Плат говори за личните проплаквания на сърцето си, но манипулира ниските нива на преживяването, за да го превърне в истинско изкуство.

„Целуни ме и ще видиш колко важна съм. Прочети ме и ще видиш колко незабравима съм.“ С това синтезирано може да се опише Плат, която 54 години след смъртта си е меланхоличен тласък да не се отказваш от персонажа, който си в книгата, която пишеш всеки ден през своя живот. Защото ти си само една и можеш:

„От пепелта
се вдигам с коси червени и развети
и както въздуха поглъщам ги мъжете.“

Още една жена с главна буква - Вирджиния Улф и нейния сваят.