Бъди различен – не ги зяпай

А ти обръщаш ли се след „чудаците“?

  • 01.02.2017
  • от Кати Папазова

Стотици лирици, скептици философи и всякакви други хора на думите от 50–60 години се опитват да ти набият в  главата с трудовете си, че не е лошо да си различен. Че в това му е смисълът на света. Че той е шарен и такъв трябва да бъде. А не обезцветен, монохромен или какъвто се опитваха да го направят хора, вярващи или такива, каквито (ги) повярваха в една определена доктрина. Да, за комунистите говоря. Сигурно вашите са ти разказвали как учениците е трябвало да ходят с еднакви униформи, момчетата да са еднакво подстригани, а възрастните да живеят еднакво мизерно и примирено. Защото, щом всички са така, това е окей. Щом дъното е еднакво ниско за всички, нямаме проблем. Унификацията е налична. Унификацията осакатява.

Много по-лесно е да управляваш група хора, излети по калъп и подравнени с линийка, отколкото такава, в която единият стърчи малко над другия финансово или умствено, третият пък не е като тях, а като себе си и т.н. Схванахте ми мисълта. Та еднаквостта като правило е била наслагвана в съзнанията наистина дълго време.

А оттам и дискриминацията, обсъждането и  зяпането. Отричането на различния е естественото състояние на повечето от нас.

Дори и да е „без хейт“, самият факт, че се чувстваме длъжни да коментираме другия, е грозен.

Аз хубаво ги изписах тези неща, обаче съвсем скоро сеотвратих и от себе си. От няколко месеца ходя на един курс. И от няколко месеца зяпам ли зяпам един човек и през главата ми минават какви ли не плъзгащи се по повърхността мисли. Човешки. А тя просто не е като мен.  Носи мъжки дрехи, косата й е подстригана късо.

Кулминацията на собствените ми ограничени представи се случи в събота,  когато видях в метрото едно момиче с дълга руса коса да тича към нея, хвърли й се на врата и я целуна. Ама така я целуна... Все едно не са се виждали от векове. Все едно пред нея е целият й свят. Очите им бяха насълзени. Момичето от курса ми я прегърна толкова силно и не я пусна, докато метрото не дойде. Бяха щастливи. Бяха неподправени.

Обичам, когато хората правят неща, които им идват отвътре. Заради тях дните ми са по-пълни.

А какво стана сега? Те се прегръщат, а ние стоим и ги зяпаме. Аз и останалите зяпачи, морални стожери и съдници. Глутница вълци. С осъдителни погледи. Или с недоумение. „Чистите“ ни души не допускаха такава гледка в късния съботен следобед. Някои мъмреха.

Аз просто зяпах. Не видях влюбена двойка. Не видях сълзите в очите им. Не можах да ги приема като нищо друго освен като едни лесбийки.

А ви обяснявам как не трябва да съдите различния. Ужасното е, че всички сме съгласни, че трябва да сме толерантни. Защото сме хора. Защото няма по-човешко от това да бъдеш себе си. И нищо повече или по-малко.

Но сега, ако излезеш на улицата и се разминеш с момче с ръкави от татуси, ще се зазяпаш. Или пък с две момчета, държащи се за ръце – „защо по дяволите навират сбъркаността си в очите ми?!“. Или пък си от онези, на които никоя различност не  пречи, само да не ти е пред очите. Защото е неудобно, защото не сме научени, че няма правилно и грешно. Щом всеки от нас е на земята, значи мястото му е тук. И пасва перфектно, какъвто и да е. И не е с нищо по-малко или повече от мен или от теб. Какво като не сме еднакви?

Живеем в свят, в който в XXI век американският президент анексира закон, който забранява представители на седем мюсюлмански държави да преминават границите на Америка, а аз се сърдя, че някой се обръща след  „чудаците“ в нашето мини балканско общество. Що за логика? Очевидно е, че

като вид не сме достигнали ниво, на което сме способни да приемем самите себе си.

А най-ужасното е, че в момента се съгласяваш с всичко, което написах. Но въпреки това ще се обърнеш.

Ето две двойки, на които никога не им е пукало дали се обръщат след  тях или не.