Навикът е идеалното междинно пространство

Ако само съумеем да го използваме по начин, който ни усъвършенства

  • 26.01.2017
  • от Кати Микова

Казват, че няма две еднакви снежинки. Но дали напоследък някой е намирал време, за да провери това твърдение? Най-вероятно не. Прекалено сме заети с това да се отдаваме на ежедневието. Повторяемостта, макар  понякога да се оплакваме от нея, някак неприлично ни следва. Почти като хленчещо дете, което иска цялото внимание на света. Забравяме за малките неща, защото са прекалено малки и не можем да ги видим. Големите пък са прекалено всеобхващащи и обемисти. Отнемат твърде много от нашата повторяемост, за да ги обхванем подобаващо. За да ги осъзнаем. Но ето че в промеждутъка от лутането между екзистенциалната ни пристрастеност и изпитването на български студ по сибирски сме изкушени да открием нещо ново. Поне от време на време. Когато ни доскучае.

И точно тогава разбираме за съществуването на цветовете и за това, че

животът не е черно-бял. Нито сив. Той е точно както си го направим. Позакърпен. Позалепен. Чисто нов. Износен. Кръгъл. Квадратен.

Животът е баланс и дисбаланс, който ни кара да залитаме. Животът е карма. Животът е bitch и what not. Всеки му дава име. Но със сигурност мисля, че животът е съвкупност от навици и новости, които споделят едно и също пространство, но не и пропорции. В различни етапи от съществуването си се отдаваме на различни дози навици и новости, защото просто не са разпределени равномерно. Или не сме си ги разпределили равномерно.

Не мисля обаче, че че тази взаимовръзка е фатална. Не е и прекалено добра. Навикът е понякога идеалната среда, ако само съумеем да го използваме по начин, който ни усъвършенства. Като с чувствата и онази философия за обичането, когато с едно примигване на очите и вече се обичаме. Второ примигване и вече сме си навици или действия, които са съвършени в своята вечна повторяемост. Рисуваме си един на друг със скреж по прозореца пируетни ледени фигури, които скърцат на зигзаг по ъглите на стъклото.

В най-зимните часове на денонощието се превръщаме в дихание, което се разтапя във въздуха и съвсем деликатно напомня, че ние сме това, което правим многократно.Съвършенството следователно не е действие, а навик. И докато взаимно се въвличаме в календарната последователност на дните, може да викаме и крещим и да опитваме да доказваме на вселената, че никак не е честно. Колкото и вярно да си е това само по себе си, на

вселената не й пука, защото не знае какво значи думата „честно“.

Тя също е попаднала във световъртежа на навика, където малки антропоморфни персонификации се опитват да постигнат големи неща.

Истината обаче е, че хората обичаме да свикваме повече, отколкото обичаме да обичаме. Често нямаме смелостта да се откажем от навика, защото е удобство, което ни отива. А всички харесваме удобствата, независимо от тяхната цена. Губим момента, когато дадено нещо се превърне в привичка. Уж процесът е постепенен, а накрая изглежда, че е станало, докато се прозяваме. Така от 40% до 50% от това, което правим всеки ден, се описва като рутина. Като ежедневен навик.

Ставаме сутрин, пием кафе и запалваме цигара. Клатим крака, докато разцъкваме из интернет по един инертен начин. Докато не дойде следобедът. И после вечерта, когато продължим да вършим нормалните неща за нас. Нещата, които са част от същността ни. Нещата, които ни дефинират. Със същата мекота на желанието се оправдаваме и казваме, че така сме свикнали.

Навик бе, навик. Все едно не знаеш какво е.

Все едно не знаеш какво е да искаш нещо да запази своята конкретност, цялостност и съвършеност, без да се променя. Докато не се пръсне по всички шевове. Може би тогава ще започнем да разглеждаме снежинките една по една. Може би тогава ще сме достатъчно убедени, че има шанс да открием зимно творение с по-различна форма.

И точно тогава казваме нека да не бъдем умерено нешастни заедно.