Ти мойто вчера няма да го бараш

Колко струва да не питаш?

0 коментара Сподели:

Късането с миналото е специфичен процес, с който просто няма късане. Миналото е мрънкало, което не те оставя да заспиш. Или дъвка, залепнала на подметката на чисто новия ти кец. То е досадата рано сутрин, която се опитваш да удавиш в горчилката от последната глътка кафе. Тъгата късно вечер, която случайно те е хипнотизирала, докато още по-случайно си спомнишоткъс от старата лента, пак е миналото. Знаеш, че вчера няма да бъде днес и не може да бъде и утре. Въпреки това обаче си привърженик на „ако“ и „какво ли“ в умерени дози. Изкривяваш устни настрани, заигравайки се с трапчинката на лицето ти отляво. Отместваш поглед от празното пространство и попадаш в едно друго празно пространство, което те следва като сянка.

Да, всъщност. миналото е сянка. Твоята сянка. И моята.

И докато може би мислиш за моето „било е“, а аз мисля за твоето, едновременно с това изпитвам скъперничество, което ме кара да съхраня всичко, което някога е представлявало „сега“, но в едно друго глаголно време. Почти приключилото. Поставям го в бурканче и се опитвам да го натъкам в най-тъмния ъгъл на душевното мазе. С това чувство на ревност казвам, че

“Tи мойто вчера няма да го бараш”.

Tо е скъп инвентар, колекционерско издание и съхранител на очаквания, които са загубили вече своята стойност. 

„Mойто вчера“ мирише на архив за книги. Полепва по ноздрите и небцето. Хваща ме за гърлото и от време на време притиска сърцето ми с клещи.или го боде с игличка, докато ми се хили в лицето. Докато човъркам в твоето вчера, „мойто вчера“ обичам да крия и под възглавницата. Страх ме е да го изхвърля, защото аз съм аз заради него. Случва се да се опитвам да не позволявам то да интоксикира съзнанието ми с лирически отклонения изцяло. Понякога е напразно, разбира се, защото миналото е нахалство. И наглост. И безсрамник, който не се срамува да се самоизтъкне при всяка удобна ситуация. И неудобна включително. То не подбира моментите, защото ги има и ги знае всичките. Вече ги е изживял. Наизустил. Изтръпнал е до костите от тяхната полемика. Запечатал е възможните грешки и е притеглил на кантар тяхната осъществимост занапред.

И ей така, изненадващо, обича да ти удря по един шамар, който те кара да се убедиш за пореден път в общата теория на относителността. И във всички други земнопритеглящи сили.

Миналото представлява далечна и невъзвръщаема реалност, отразена в локва. То е вчера. И оня ден. И пòоня ден. То е преди месец и около година по-рано. Миналото е прожекция или любим филм от видеокасета. Омразен моноспектакъл. Опера, изпята с най-фалшивия възможен глас пред публика, която не разбира нищо от изкуство. Миналото е hype. Тенденцияи стил, които ту са на мода, ту зачезват в чекмеджето с доизносените преживявания.

Но колкото и атрактивно да е взирането в призрака на моите спомени и ослушването за някакво си ехо, важно е да преоткривам себе си в сегашния момент. В края на краищата това, което прави миналото различно от настоящето, съм Аз.

Вчера, днес, можеше, трябваше, щеше…Ама не е.

Коментари

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *