Мастилото оставя следа

Мастилените петна не се изтриват

  • 21.01.2017
  • от Кати Папазова

На хората не им било достатъчно единствено да размишляват или пък да си представят. Да разчитат единствено на паметта си, ако искат да запазят нещо, родило се в съзнанието им. Така се стигнало до създаването на мастилото, минавайки през какви ли не първобитни форми на билкови, бобови, кървави и всевъзможни други субстанции за писане и рисуване.

Който се е заглеждал в мастилото, докато капе върху хартията от старите писалки, знае за какво говоря. Или как става едно цяло с кожата, когато те татуират. Като че ли самото то боли и чрез болката рисува. Сякаш думите, преди да бъдат омастилени, са просто мисли. Можеш да ги запазиш за себе си, да ги споделиш, да ги изкрещиш. Зависими са от теб.

Стават материя, когато ги напишеш. Вече нямаш избор. Станаха вечни.

При първото си съприкосновение с повърхността, към която се докосва, то е течно; разлива се в миниатюрни, почти незабележими разклонения. След няколко секунди се прояснява и създава контури. Думи или рисунки. Каквото и да е, то е вечно. Написаното остава след пишещия. Татуировката умира с този, върху когото е, но в рамките на живота му тя е завинаги.

Мастилото е изкуствено. Дете на химията. Създава изкуство, достъпно за останалите. Докосва ги. Изкуството е вечно. Постоянство. Въпреки всичко останало.

Често лепват етикети на татуираните „несигурен в себе си“ или още по-лошото „търсещ внимание“. Запълващи празнини. Клишета. Забравят частта, че в природата ни е заложено да търсим нещо постоянно. Колкото и да го отричаме, повечето си падаме по идеята за вечност. А нея всеки си я разбира по различен начин. Преди болката са мастилото и иглата. След болката е образът. Колкото и да си го искал, докато свикнеш  с мисълта, че някое определено място от теб е белязано завинаги, е трудно. В първите дни мастилото си взаимодейства с кожата ти, а малка част от него се слива с кръвта ти. Болката не отминава, но мисълта, че върху теб има изкуство, действа като упойка и някак си не я усещаш. Все едно самият ти ставаш картина. Не по-лоша от „Мона Лиза“ от Да Винчи или „Слънчогледите“ на Ван Гог. Зависи от гледащия. Един ще я разбере, друг ще я отрече. Това не я прави по-малко шедьовър.

Красиво е, че временното никога не може да те привлече по-силно от вечното.

Същото е и с думите. Докато пишеш, усещаш как мастилото рисува мислите ти. Това, че са разлети по хартия, а не по кожата, не ги прави по-тленни. Ако ги прочетат трима човека, ще бъдат разбрани по три различни начина, докоснали различно кътче от три различни вътрешни свята. Едни ще ги припознаят като свои, а с други няма да звучат в симфония.
Всяко изкуство, преди да бъде овеществено, е енергия. Материалната му стойност идва чрез мастилото и така то стига до нас. Едва ли някой може да се сети за по-нужно изобретение, без което светът просто не би си струвал.

Узнай какво носи Дявола...изглежда не е "Прада" - намъкнал се е в нашите обувки.