Веднъж престанат ли да говорят с теб, започват да говорят за теб

Закони на (не)приятелството...

  • 28.12.2016
  • от Пам Велидис

Впечатлявам се, когато се запознавам с дългогодишни приятели. Има някакъв непреодолим чар, който струи от хората, които знаят всичко един за друг. От това, как си пиеш кафето и дали изобщо пиеш кафе, до действията, които ще предприемеш още преди да знаеш сам, че ще си способен на тях. Просто всяват чувство за възхищение и респект.

В живота ми има няколко грандиозни окончателни местения, когато напълно приключвах със своята среда, смених населеното място и дори държавата, където живеех. При едно такова срещнах най-добрата си приятелка. Бях решила, че ще живея с непознати, защото нямаше какво повече да видя от тогавашните си познати. Това се случи преди осем години и моята нова непозната съквартирантка се оказа Тя. Съвсем не се харесахме от началото и търпях много обиди, но съм на мнение, че за каляването на едно здраво приятелство и стабилни отношения е нужно хората да изядат поне кило сол, че и още няколко килограма камъни. Тази история за приятелството разказвам,

защото основният закон, който научих, е, че когато има проблем, трябва да говориш с човека, с когото имаш проблем.

Елементарно, но трудно и това важи, както за приятели, така и за работна среда. Много е страшно и едновременно не всеки може да почувстваш приятел, за да си толкова честен с него. Да си позволиш дискомфорта, показвайки какво те е подразнило.

Всичко, което те наранява като действие, говори много за теб, а не само за човека, който ти го е причинил. Да говориш за проблемите в едни приятелски отношения означава, че си готов да позволиш най-личните ти страхове да излязат наяве. Далеч по-лесно и непродуктивно е да плюеш пред останалите, отколкото смело да се изправиш очи в очи и да кажеш какво те е афектирало. Защото да оплюеш някого означава само твоята гледна точка да бъде чута пред някой непряко запознат със случая, а да обсъдиш с някого проблемите, които имате, означава да чуеш и възприемеш неговата позиция.

Веднъж престанат ли да говорят с теб, приятелите ти се превръщат постепенно в нещо противоположно, което започва да говори за теб. На всеки друг, но не и на самия теб, с когото трябва.

Така някакви хора научават вашите лични истории, грешки, кирливи ризи и минуси в характера, което е толкова... евтино и едновременно с това нормално. Просто вече не сте способни да бъдете приятели и сте достигнали най-високото ниво, след което може да си дарите само отчуждение, отдалечаване и мълчание.

Ако има поне някаква доза уважение, най-доброто, което може да оставиш след себе си за някой, когото си наричал приятел, е мълчанието. Не избирателно мълчание, а цялостно. Ако не говориш с този човек, недей да говориш за него и на останалите. Затова аз умишлено спестявам реакция към хора, които вече не приемам за мои близки, а за машини, страдащи от жажда за внимание. Има различни мнения, че мълчанието е знак за съгласие, че мълчанието не е мълчание, но явно моят избор е да приема мълчание, когато знам, че енергията, вложена в думите, ще е напразна и няма да промени нищо.Не само в човека срещу мен, а и в моето отношение към него.

Мълчанието казва достатъчно и е по-доброто решение от лъжи, премълчаване и залъгване.

Припомням го дори за себе си, защото е по-лесно да го забравиш, отколкото да носиш отговорност. Затова пък с моята най-добра приятелка, когато има проблем, се караме така, че ни чуват през два квартала за няколко минути. След това всяка осъзнава, че острото й отношение наранява другата, и започва разговорът, който лечебно като мехлем заздравява раните от необмислени постъпки. Това е причината да вярвам, че още има най-добри приятели и такива, които стават да си пиеш кафето с тях, а всеки от тези типове е ясно дефиниран.

Тук можеш да прочетеш за добрата кауза на "тайните приятели".