Ти му подаваш пръст, то ти дава сърцето си

За онези четириноги, които не са излизали от клетката. За онези хора, които са готови да излязат от своята

  • 12.12.2016
  • от Свилена Николаева

Днес, така скоро след трагедията на нашите сънародници в Хитрино, оставила ги в руйните на досегашния им живот, ще си позволя да ви запозная с една друга, по-маргинална, тлееща в ъгъла трагедия на едни същества, наречени с право „най-добрият приятел на човека”.  Не сравнявам болките и не давам превес на чувствата, но идва Коледа и нека категорично не по силата на рекламен слоган  да „отворим сърцата си” за онези, които се нуждаят от нашата добрина.

Всички сме виждали картината на клошар с неговото куче, прегърнати, свити на кълбо в студа. Единият – отпаднал от света на човеците, на корпоративните костюми и здравословни закуски, а другият от света на глезените домашни любимци, които ги хранят с най-селектирани меса и гъши дробове и ги пощят с позлатени гребени с редки резци. Кучето, то не избира човека си по миризмата на марковия му парфюм, по колосаната му риза и скъп часовник. То избира и се доверява на гласа, в който има топлина, на очите, в които има човечност.  То може да надуши истинската ти миризма, истинската ти същност, да разбере твоята неискреност.

В кучешкия приют в Богров има едни такива същества – по много в клетка. Едни бебета, а други старци. Едни с угаснал поглед, други – още намират смисъл да махат с опашка. Общото между тях е страхът и разочарованието. Страхът от нас, хората, които сме успели да им напакостим, да ги изхвърлим, след като сме им се порадвали, изцяло в духа на използваческото ни време. После сме отишли и сме си взели други любимци, с паспорт и потекло, расови, чистокръвни. Сякаш любовта може да бъде отдавана само на аристократичните по произход.

От известно време група доброволци организират разхождане на кучетата от приюта в Богров, за да могат животните да се социализират и някои от тях поне да изпитат радостта на това да бъдат осиновени, да им бъде даден втори шанс. Беше ми обяснено, че много от кучетата не са излизали от клетките си с години. Представете си какво значи това за едно куче. А представете си същото това куче, което не желае да излезе от клетката си, защото го е страх. Защото вече не познава живота извън тази клетка. Трудно е за това същество, снишило се плътно към земята, присвило уши назад, със страх в погледа, да ни повярва отново.

То търси сигурността на своята клетка, нейните ограничения и ръждивата й ограда. Виждате ли алюзията? Не сме особено различни.

И ние човеците, в своя страх търсим опипом познатото, отказваме да се пуснем от предпазната мрежа, самозатваряме се, самоизолираме се и ще излезем от клетката си само, ако видим това да направи някой по-наперен екземпляр. Значи има живот навън. Значи страхът може да бъде победен от любопитството.

Много хора, при все цялото си желание да помогнат, идват неподготвени. Те мислят, че ще разходят кучето, докато то маха безгрижно с опашка и лае от удоволствие. Не е съвсем така. Аз бих ви посъветвала да отидете като тест за вашата човечност. Но не и като самоцел, необходимо е да бъде осмислено.

Ще се наложи да забравите погнусата си от болката на другия вкъщи.  Да вземете топлата дреха на търпението си, с която да обгърнете тези същества.

С едно от кучетата, с което прекарах трийсетина минути, походихме общо няколко метра, през цялото останало време аз го притисках към себе си в силна прегръдка. Гушихме се като две малки същества в един много голям и понякога не много прекрасен свят. И усетих, че то започна да ми вярва. Но пътят оттук насетне е дълъг. Загубеното доверие се възръща  бавно. Трябва да си търпелив, не забравяйте това – и с кучетата, и с хората. Разбрах и още нещо – някак все ни влече да избираме съществата по красота – „О, колко е сладичък, о, колко е пухеничък”.  Най-красивите докосвания се случват, когато си дал времето си за някого – да ти се довери, да отвори сърцето си за теб и погледа му да засияе отново – по-красив от най-красивия.

Виж още 7 причини да си вземеш куче.