Можеше, трябваше, щеше. Ама не е

Защото понякога е истинско щастие да не получиш това, за което мечтаеш

  • 22.11.2016
  • от Даниела Кръстанова

Някой беше казал, че животът е това, което се случва, докато си правиш други планове. Мисля, че именно думата „други“ прави изречението стряскащо вярно. Спрях да вярвам на хороскопи, когато в продължение на седмица ги четях всеки ден във всички вестници, които получаваме в редакцията. Както може да се сетите - нищо общо. Спирам да вярвам в прогнозите отново и отново всяка Коледа, когато синоптиците обещават сняг. Окончателно спрях да вярвам в плановете миналата неделя.

По плана отпреди няколко години трябваше, щом завърша университета, да отида да живея в Брюксел с голямата си любов от студентските години, където той прекарваше половината време. Щяхме да напълним апартамента си с красиви картини и снимки, за да не ни липсват хората, които обичаме. Все пак него щях да обичам най-много и да го избера пред всичко и всички останали. После щяхме да си вземем хъски, което да кръстим Арчибалд, на Арчибалд Кронин. По план така. В действителност не бях виждала този човек от почти две години. Дори когато бях в Брюксел това лято, не му се обадих. До миналата неделя. Разхождаше хъски в Южния парк. Казваше се Арчибалд. Подарък от бившата му приятелка, с която скоро се разделил. Все още живееше в Брюксел през повечето време. Това беше един от малкото пъти в живота ми, в които нямах думи, а ми плащат, за да пиша. Нито една! Всяка клетка в тялото ми изтръпна. Невероятно, но факт!

Излиза, че понякога мечтите се сбъдват, само че се променят хората, с които ги изживяваме.

Замислих се дали всички имаме в главата си картина на идеалното бъдеще, което, независимо с кого сме, ще преследваме или я чертаем според човека, с когото искаме да го споделим. Вероятно е второто. Сега не си мечтая да живея в Брюксел, в дома ми няма много картини, а и нямам достатъчно време, за да се грижа както трябва за куче. За своя изненада в този момент не се запитах какво е можело да бъде, че трябваше да се случи с мен и колко щеше да е хубаво. Можеше, трябваше, щеше. Ама не е. Знаех, че и да искам, не мога да върна времето, нито да изживея живота си по друг начин. Пихме по една брюкселска Gueuze в едно българско кафене и си говорихме часове в опит да смесим поне малко напълно различните си, а някога толкова еднакви светове и се разбрахме по Коледа да му отида на гости. Като приятели. Интересно ми е просто да видя как се е развил животът, който някога исках да живея, само че с друга в главната роля. Какво ли ще е да се разхождаме двамата по безкрайните брюкселски павета сега? Уж същите, но много променени. Истина е, че понякога е цяло щастие да не получиш това, за което желаеш. Защото всяка една сбъдната мечта те лишава от възможността да сбъднеш някоя друга.

Разбираш, че това, че не си преживял с някого нещо планирано, ти е дало шанса да го преживееш с друг.

Понякога обаче хабиш много време и сълзи, преди да разбереш защо е трябвало нещо да не се случи. Давам си сметка, че ако сега закусвах божествените белгийски вафли на Гран Плас, нямаше да съм срещнала хората, които изцяло промениха живота ми. И ме направиха това, което съм, защото сега наистина се харесвам. Знам, щях да срещна други. И да науча други уроци. Можеше да съм дори по-щастлива. Или много по-нещастна. Но да оставим теориите за вероятностите на квантовите физици. При нас, обикновените хора, това да мислиш какво е можело да бъде, със сигурност не е оферта. Защото пречи да се радваш на настоящия момент, загледан в някакво химерно неслучило се минало или в неясно бъдеще, което не знаеш дали ще искаш и утре.

И без да вярвам в карми, вселенски сили и разни такива неща, над нас или в нас май наистина има нещо, което дърпа конците по-добре, отколкото ние сами бихме го направили, ако можехме да видим целия си живот отстрани. И след време сме му благодарни. Но от опит знам, че никога не го вярваш, когато трябва да се примириш, че нещата, които си мислел за най-необходими за теб, се събарят едно по едно като плочки домино. Буташ първото на шега и без да се усетиш, то повлича сред себе си всички останали. Докато ги гледаш как скоростно падат, си мислиш колко красиво бяха наредени и колко време ти отне, но знаеш, че вече е късно да ги спреш. Законите на физиката се необорими. На живота също. Защото плановете се правят според мисленето и разбиранията, които имаш в конкретен момент от своя живот.

Само че времето ни променя и никое ласо, хвърлено от настоящето, не може да овладее бъдещето, което все още не ти принадлежи.

По-лесно е да бъдем като Арчибалд. Той не знаеше коя съм и не го интересуваше миналото ми. Не му пукаше какво е можело да бъде. Не подозираше, че неговият човек ще се качи на самолета и ще го остави на майка си, понеже вече живее сам и ще му е трудно да го гледа. Просто се радваше на есенното слънце в Южния парк. И че някой го обича днес.

Виж и уроците по щастие, които получаваме от нещастната любов.