Изведи самотата си на разходка

Когато истинските хора ги няма, трябва да се научиш да бъдеш сам

  • 23.10.2016
  • от Катерина Ковачева

7:30, ден като всеки. Отварям очи, гледам в тавана, ден като всеки, мисля си – пак ли!? Настроението ми е понеделнишко – мразя целия ден. Поглеждам, че е неделя. Сънлива затварям очи. Но една мисъл не ме оставя да заспя, нали мразим понеделник, и неделя ли е в списъка?

Въртя се в леглото, чувството не ми дава мира. Все пак е уикенд, трябва да съм щастлива? Ставам, обувам бързо пижамата, смръзнала се от студ, а в стаята е адски горещо. Едва 7:45 и още не знам какво ми тежи. Пускам си кафе, въпреки че не обичам. Свикнах да пия покрай другите. Паля цигара, доскоро не пушех, а вече не се събуждам без комбина от двете. Мислите не ми излизат от главата. Но не, нямам време за тях сега, пускам си женско предаване. Не обичам телевизия, но е по-добро от тишината. Разцъквам неделната програма с празен поглед, 1 – тъпо,2 – гледала съм го,3 – оф. Излизам, имам нужда от свеж въздух. Научих се да бягам от ежедневието. Не мисли, си казвам наум, тормозиш се.

Пресичам на червено. Кога започна да е толкова лошо времето? Стигам задънена улица с изоставена сграда, на стената ме озари надпис с червен спрей.

„Момиче, гониш вятъра, ходиш в плаващи пясъци, бориш се с лавини вътре в себе си. Не разбра ли, няма кой да ти помогне. Сама си срещу света.“

Замръзнах. Толкова ме жегна, че изцъклих очи. Завъртях се и бързо потеглих. Пред очите ми беше само надписът. Но не мога да споделя с никого – бремето си е мое. Колкото повече стискаш яростта в себе си, тя се затваря в балон и след седмици експлодира. Точно това стана и с мен. За нещастие чувствата ми излетяха върху съвсем непознат.

Сблъскахме се на входа към метрото. Аз бях стиснала зъби, за да не се разплача от яд, всичко в мен трепереше и бам... някой започна да ми вика защо не гледам в краката си. Търпението ми достигна ръба, причерня ми и загубих контрол. Крещях яростно, бясно, не спирах да ръкомахам срещу него. Хората поглеждаха с ъгълче на окото, подминаваха свадата. А защо той и защо сега? Защо невинен трябва да понася недоволството ми?

„Емоциите са като домино, не можеш да ги спреш по средата, ескалират бързо и в края всичко е на земята.“

 Как стигнах дотук? Да бягаш от себе си е като да тичаш по пътеката във фитнеса, стигаш отново до там, откъде си тръгнал.

А сега накъде? Трябва да намеря път към себе си.

Ще изведа самотата си на разходка. Ще пием кафе, ще отидем на кино, ще  пазаруваме, ще се наслаждаваме на уикенда.

Не ми трябват измислени персонажи, фалшиви личности и гримирани лица, имам нужда да покажа на света голата ми самота.

ОК. Оставаме сами АЗ и ТИ.

Тъгата обича компания, щастието си е самодостатъчно.