Когато умирам, няма да съжалявам за нито една изпита бира

Защото при последните си слова никой не е казал: „Трябваше да се забавлявам по-малко“

  • 18.10.2016
  • от Илина Григорова

Когато тръгна да умирам, няма да съжалявам за нито една изпита бира. А те – повярвайте ми са много. Няма да съжалявам за онзи празен есемес, който ти изпратих. Няма да съжалявам и че ще ти изпратя този текст, а на екрана ще светне seen и всичко това просто ще е едно минало. Няма да съжалявам за нито едно „какво ако” , няма да съжалявам за нито едно „може би  трябваше”. Няма да съжалявам и за минутите, в които съм проявила слабост, за минутите, в които съм си казала „не е за мен” и съм се предала.

Защото това е част от мен. Няма да съжалявам дори и за онова минаване на червено, заради което ме спря полиция. Няма да съжалявам за това, защото така разбрах, че разликата между малката грешка и урока за цял живот е само една секунда. 

Няма да съжалявам за нито един пропилян ден, защото именно в онези „пропилени”, както ги наричат, дни – има най-много живот.

Казват, че в последните си предсмъртни слова не е имало и един човек, който да е казал: „Съжалявам, че не работих повече”. Аз обаче няма да съжалявам за дните, в които работих твърде много. Няма да съжалявам за дните, в които се прибрах късно. Няма да съжалявам за вечерите, в които вечерята е изстинала. И няма да се оправдавам за това, че съм изпуснала родителската среща. За това, че съм изпуснала първото зъбче. Може и да ми е мъчно, но няма да се оправдавам за това, че има вечери, в които, когато се прибера у дома, ще е вече тихо и заспало. Няма да съжалявам за това, че никога не сметнах, че който и да е, има право да ни кара да се оправдаваме. Няма и да съжалявам за дните, в които лежах на дивана в продължение на 12 часа, без да правя нищо. Няма да съжалявам за нощите, в които съм хвърляла за алкохол средната месечна заплата в Бангладеш. Няма да съжалявам за онези сутрини, в които съм напускала апартаменти, чиито номера си спомням, но не и имена. Няма да съжалявам за онази вечер, в която казах: „Няма да успея за срещата – заета съм”, а просто седнах на терасата с чаша бира и гледах как залязва едно от последните летни слънца. Няма да съжалявам и за онзи път, в който те хвана срам да хванеш ръката ми, защото нали... „какво ще кажат хората”. Защото този пъзел съвпадна идеално с картината за теб. 

Няма да съжалявам за дните, в които съм ставала за смях. Защото по-добре да предизвикаш смях, отколкото сълзи.

Няма да съжалявам дори за дните, в които съм била резерва. Само ще се  надявам, че съм била „златната резерва”.

Няма и да съжалявам за пропуснатите лекции, за часовете с приятели в парка, за дните, в които съм се обаждала повече на тях, отколкото на семейството ми. Всъщност приятелите са именно онази гумичка, която може да изтрие всичко, за което дори бихме се замисляли да съжаляваме.

Последното нещо, за което ще съжалявам, са онези последни 10 дни от месеца, в които все оставам без пари и трябва да се чудя билет за автобуса или дюнер в обедната почивка. Защото така и не послушах съвета: „Ми отделяй си по 20-30 лева всеки месец. Какво толкова?”.

Не знам дали съм намерила пътя в живота си. Или пък дори съм открила смисъла на живота си. Нито пък дали ще оставя след себе си нещо, което си заслужава да се помни повече от фразата „Зимата идва”. Нямам представа за много неща и дори нямам представа дали имам голяма обща култура. Но няма да съжалявам, че в часовете, когато трябваше да чета „Под игото”, слагах между кориците „Винету”. Нито пък ще съжалявам, че това не ме изстреля до висок пост в държавата. Или до какъвто и да е висок пост.  Няма да съжалявам и че така и не се качих на сцената на Народния театър, за да благодаря за някой „Икар”, например на родителите ми. Те знаят, че съм им благодарна за всичко останало. За всичко останало, което е смислено. Няма и да съжалявам, че дипломирането ми отне 4 години, докато други постигаха магистратури. А аз постигах... дори не си спомням какво постигах. Знам само, че никой няма право да ни кара да се оправдаваме. Да се чувстваме виновни. Да ни внушава какъв трябва да е нашият живот. Ако приемем неговия сценарий за нашия филм - за това ще трябва да съжаляваме. Само това е сигурно.

Както е сигурно и че за годините, надявам се много, които ми предстоят – ще правя все неща, за които бих съжалявала. Но всъщност няма. 

Прочети още за периодите, в които живеем ден за ден, но не в сладко безвремие, а в сиво очакване на Понеделника на промяната.