Най-великите любовни писма в историята – част II

Безсмъртните редове на тези личности са само частици от силата на чувствата, които са изменили света до наши дни

  • 12.10.2016
  • от Пам Велидис

Най-великите любовни писма в историята – част I
 

Втора част селектирани любовни писма и истории на известни личности, които освен въздействащи са и значими, защото са обвързани с модерния свят, понеже са надминали времето си. Може да си мислите, че сте приключили с миналото, но то не е приключило с нас. Безсмъртните редове на тези личности са само частици от силата на чувствата, които са изменили света до наши дни, за да ни е по-удобен и по-човешки. Ще ви покажа и разкажа защо...

Джеймс Джойс до Нора Барнакъл, 1904 г.

Джеймс Огъстин Алойсиъс Джойс е ирландският огън на XX век. Изключително динамична личност. Животът му е изпълнен с бедност, бунт срещу религията и пътувания. Превръща се в един от най-влиятелните писатели и заедно с Марсел Пруст и Франц Кафка е ключова фигура за развитието на модерния роман, познат днес. През 1904 година среща камериерката Нора Барнакъл и заедно с нея напуска Ирландия. Установяват се първо в Пула (днешна Хърватия), където си намира работа като учител. Цели 26 години по-късно, след като вече имат няколко деца, през 1930 г. Джеймс Джойс и Нора Барнакъл сключват официален брак в Лондон. Забавен факт е, че когато водят дъщеря си Лусия на преглед при Карл Юнг, той прочита романа „Одисей“ на Джойс и прави заключението, че дъщерята страда от шизофрения подобно на... баща си. Историята гласи, че любовта между двамата е била с всяка изминала година все по-голяма, а ето и едно доказателство за това...

Скъпа моя Нора,

Поразен съм. Прибрах се в единайсет и половина. От тогава до сега седя в едно кресло като глупак. Не съм в състояние да върша каквото и да било. Не чувам друго освен гласа ти. Като глупак чувам само как изричаш „скъпи”. Днес оскърбих двама души, защото се държах рязко. Исках да чувам твоя глас, не техните. Когато съм с теб, се отърсвам от презрителния си подозрителен нрав. Бих желал да усетя глава ти на рамото си. Май ще отида да си легна. Половин час писах тия редове. А ти ще ми напишеш ли нещо? Надявам се! Как да се подпиша? Няма да се подпиша, защото не знам като какъв да се подпиша.


 

Франц Кафка до Фелице Бауер, 1912 г.

Франц Кафка освен гениален писател е мъж, който остава значим за много женски сърца. Жените са привлечени от острия му ум, премерено чувство за хумор и неповторимо обаяние. Кафка обаче е сложен характер и трудно допуска някой до себе си. Често страни от жените, защото е срамежлив, необщителен и неуверен. Другият основен проблем е, че писателят не харесва тялото си. Не го възприема и се срамува от него, затова  и постоянно ходи прегърбен, търсейки начин да прикрие своя  висок ръст.

Три пъти официално се сгодява – два от които за една и съща жена, но никога не стига до брак. Най-много се знае за отношенията му с Фелице Бауер и Милена Йесенска, с които е водил кореспонденция. С Фелице се запознава през 1912 г. и през 1913-а се сгодяват. Едва в края на дните си се обвързва с близо 20 години по-млада от него жена и заживява с нея на семейни начала.

16 години по-младата от него, Милена Йесенска е омъжена и живее във Виена. Кореспонденцията между тях започва, докато тя превежда на чешки език няколко негови разказа. Той е привлечен от нейната интелигентност и страст. Ненавършил 41 години, Кафка умира в ръцете на своята любима. Последната му воля е тя да унищожи всичките му ръкописи, които притежава, което тя прави. Въпреки че не били женени, след смъртта му тя нарича себе си Дора Кафка. Милена Йесенска загива през 1944 г. в концлагера Равенсбрюк, а това, което остава...

Госпожице Фелице,

Ще ви помоля за една услуга, която звучи налудничаво. Пишете ми само веднъж седмично, така че писмото ви да получавам в неделя – защото не съм в състояние да понеса всекидневните ви писма, това е свръх силите ми. След като отговоря на ваше писмо, лежа неподвижно у дома, привидно спокоен, но сърцето ми бие така, че разтърсва цялото ми тяло и нямам съзнание за нищо друго освен за Вас… Аз Ви принадлежа, наистина няма друг начин да го изразя – и дори това не е достатъчно силно… Как мога като глупак да седя в службата или вкъщи, вместо да се метна на някой влак със затворени очи и да ги отворя едва когато бъда с вас…

Франц Кафка до Милена Йесенска, 1920 г.

Блясъкът на очите Ви премахва страданието по света…

И твоето лице над моето в гората, и лицето ти под моето в гората, и главата ми, положена върху почти голата ти гръд…

Обичам те тъй както морето обича камъчетата в дълбините; моята любов те залива не по-малко…

Миналата нощ те сънувах. Подробности не помня, знам само, че се сливахме в едно. Аз бях ти, ти беше аз. Накрая ти някак лумна в пламъци. Припомняйки си, че огън се потушава, като се похлупи с нещо, аз грабнах някакво старо палто и те заудрях с него. Но трансмутацията се възобнови и стана тъй, че теб вече изобщо не нямаше, в пламъци бях аз и сам се биех с дрехата. Ала това не помогна и само потвърди стария ми страх, че така не може да се угаси огън. Междувременно дойдоха пожарникарите и по някакъв начин ти бе спасена. Но беше различна от преди, прозирна, подобна на видение, сякаш очертана с креда върху стената, пред тъмата и се свлече безжизнена или може би припадна от радост, че си спасена – в обятията ми. Ала и тук се намеси трансмутацията и може би аз бях този, който падна в твоите обятия…

Лорд Байрон до лейди Каролин, 1813 г.

Лорд Джордж Байрон е сред водещите фигури на романтизма в началото на XIXвек, а най-известната му любовна връзка е с омъжената лейди Каролин Ламб. Слуховете твърдят, че през юли 1813 г. след скандал с любовника си лейди Каролин се опитва да се самоубие, а след това заминава за Ирландия.

Скъпа моя Каролин,

Ако сълзите, които видяхте и които аз си мислех, че не съм способен да пролея; ако вълнението, с което се разделих с вас – вълнение, което трябва да сте усетили през всички тези нервни пристъпи, вълнение, което не се прояви, преди да настъпи моментът на Вашето тръгване; ако всичко, което съм казал и направил и което съм готов отново да кажа и да направя; ако това не е достатъчно, за да ви докаже какви са чувствата ми към Вас и какви ще бъдат винаги, любов моя, то аз нямам какво друго да предложа.

Бог ми е свидетел, че до този момент не знаех и не подозирах, че моята най-скъпа и най-обичана приятелка може да стигне до такава лудост. Не мога да намеря думи, с които за изразя какво чувствам, пък и сега не е време за думи – но в себе си ще нося гордост, меланхолично удоволствие и страдание, каквито не можете да си представите, защото всъщност не ме познавате.

Готвя се да изляза със свито сърце, тъй като тазвечершното ми появяване ще спре всеки нелеп слух, който може да се е породил от днешните събития. Мислите ли сега, че съм студен, суров и своенравен? Дали и другите ще мислят така някога? Вашата майка например? Майката, за която наистина трябва да правим повече жертви, много повече от моя страна, отколкото тя някога ще разбере, че са направени, или дори отколкото може да си представи.

Да обещая да не ви обичам? О, Каролин, такова нещо не може да се обещае! Но аз ще припиша всички познания на подходящия мотив и никога не ще спра да чувствам всичко това, в което се убедихте сама, дори повече, отколкото може да стане известно на когото и да било – освен на собственото ми сърце, вероятно и на Вашето. Нека Бог Ви прости, закриля и благослови во веки веков и след това.

Ваш най-всеотдаен,
Байрон

П. С. Упреците Ви докараха дотук, моя мила Каролин, и ако не бяха майка Ви и роднините Ви с техните „добри намерения”, нищо друго на небето и земята нямаше да ме направи по-щастлив от това да бъдете моя още преди време. Любовта ми не е намаляла, дори никога няма да бъде по-силна.

Бог ми е свидетел, че искам да сте щастлива и когато Ви напусна – или по-скоро когато Вие ме напуснахте от чувство за дълг към съпруга си и вашата майка, ще признаете истината, в която отново се кълна – че никой в целия свят никога не ще заема такова място в сърцето ми, каквото сте заемали Вие, и то ще бъде запазено за Вас, докато съм жив. Знаете, че с удоволствие бих пожертвал всичко, което имам в този и в отвъдния живот и ако се въздържам да го направя, трябва ли мотивите ми да бъдат погрешно разбрани?
Не ме интересува кой ще разбере за това и за какво ще го използва – то е за Вас, само и единствено за Вас. Аз бях и все още съм Ваш, готов съм изцяло и по своя воля да Ви се подчинявам, почитам и обичам, да замина където, когато и както пожелаете да решите.

Оскар Уайлд до лорд Алфред Дъглас, 1893 г.

Оскар Уайлд се запознава с лорд Алфред Дъглас, сам той писател и поет, през 1891 г. и скоро между тях започва интимна връзка. За да й сложи край, бащата на Алфред, маркиз Куийнсбъри, прави всичко възможно, за да се стигне до съд. На 15 май 1895 г. писателят е осъден на две години каторжен труд за непристойно поведение и содомия. Прекарва две години в Редингската тъмница, а после е принуден да емигрира.

Мое момче,

Хубав е сонетът ти и е чудо, че тези твои устни, подобни не червени венчелистчета от роза, са създадени за лудостта на музиката и песните не по-малко, отколкото за лудостта на целувките. Нежната ти, златна душа витае между страстта и поезията. Знам, че в древногръцките си дни ти си бил онзи Хиацинт, когото Аполон е обичал безумно. Защо си сам в Лондон и кога отиваш в Солсбъри? Иди там, за да охладиш ръцете си в сивия здрач на готиката, и се върни тук, когато пожелаеш. Тук е хубаво и липсваш само ти, но иди първо в Солсбъри.

Винаги с неумираща любов,

Твой Оскар, 1889 г.

ххх

Не ни разбират. Аз чувствам, че само с теб съм в състояние да сторя каквото и да било. Да преизградя разрушения си живот, а сетне нашето приятелство и нашата любов ще имат друг смисъл пред света. Бих желал да не сме се разлъчвали. Сега помежду ни има тъй широки бездни от пространство и земя. Но ние се обичаме.

Твой Оскар

Ф. Скот Фицджералд до Зелда (1900-1948)

Франсис Скот Фицджералд и златното момиче на Юга – Зелда Сейър, се запознават, когато тя е съвсем млада. Привличането е неустоимо и взаимно, а през 1920 г. сключват брак. Семейният им живот е бурен, изпълнен с нестихващ нощен живот, ревност и горчилка. Зелда е абсолютно неуравновесена, страда от психическо заболяване, а Скот злоупотребява с алкохола. Заради драматичните им личности и отношения двамата остават една от най-емблематичните любовни двойки на ХХ век, а до сърцевината на чувствата им ще се докоснем в част от редовете, които са обменили.

Скъпо мое сърце,

честолюбиво, с възторг и упование заявявам, че всичко прекрасно на този свят е игра, и докато съм сигурен в любовта ти, всичко е възможно – аз съм в страната на честолюбието и успеха и едничката ми надежда е, че скъпото ми сърце скоро ще е с мен.

Зелда Сейър до Скот Фицджералд, 1912 г.

Любими,

Моля те, моля те, не бъди тъй угнетен… Скоро ще бъдем женени и тогава вече не ще има самотни нощи, никога – и докато ни има, аз ще обичам, ще обичам всяка минутка от деня и нощта. Скот, на този свят не искам друго освен теб – и твоята безценна любов. Всички материални неща са нищо. Само дето ми е омразно да водя такова жалко, безцветно съществуване – защото скоро ще ме заобичаш по-малко – и още по-малко, – та трябва да сторя нещо, за да задържа сърцето ти. Не искам да живея – искам да обичам, а да живея само между другото. Недей – недей да мислиш за нещата, които не можеш да ми дадеш, – ти ми повери най-скъпоценното сърце на света. Не мислиш ли, че съм била родена за теб? Чувствам се така, сякаш съм откликнала на твоя поръка – за да ме носиш, да ме носиш като ръчен часовник, като талисман или като цвете на петлика.

С цялото си сърце те обичам!

Зелда

Хенри Милър до Анаис Нин, 1932 г.

Двама великолепни и страстни американски писатели – Хенри Милър (1891-1890) и Анаис Нин (1903-1977). Запознават през 1932 г. в Париж, като много скоро след това започва любовната им връзка, която продължава години и е отразена в множество писма. В живота си и двамата имат по няколко брака, но никога един с друг.

Занапред не очаквай от мен здрав разум. Не виждам как бих продължавал да живея далеч от теб – тези раздели са смърт. С мен ти стана жена. Това почти ме ужаси. Това вече не е плътска страст, а цялостен глад за теб, разкъсващ глад. Чета във вестника за убийства и самоубийства и ги разбирам в дълбочина. Чувствам се убийствен, самоубийствен. Къде е времето, когато мъжете са се сражавали, убивали са и са умирали за една ръкавица, за един поглед? Анаис, по-рано само мислех, че те обичам; това бе нищо в сравнение със сегашното ми състояние. Дали всичко бе тъй прекрасно, защото беше кратко и откраднато? Бях ли по-малко себе си или повече – а ти по-малко или повече себе си беше? Лудост ли е да вярвам, че може да продължи? Аз съм влюбен, сляп, сляп. Да бъда сляп завинаги!

Безумно щастлив ме правиш с това, че ме приемаш изцяло, оставяш ме да бъда творец, но не забравяш и мъжа… Никоя жена никога не ми е давала всички преимущества, от които се нуждая, а ти – ти ме подтикваш да вървя напред, да бъда себе си, да се пробвам във всичко. Ето защо те обожавам. Ето защо си изключителна жена.

И едни от най-впечатляващите редове на Анаис Нин написани до Хенри Милър, 1934 г.

О, Хенри, как ме разтърси сутринта твоето писмо! Щом го поех в ръце, ме заляха всички потискани чувства. Само допирът до него породи у мен същото вълнение, както когато ме прегърна и цяла потънах в обятията ти. Досещаш се какво изпитах при прочита му. Ти си намерил всичките думи, способни да достигнат право до сърцето ми и да ме завладеят – и бях мокра, и тъй нетърпелива, че ще сторя всичко, за да си спестим дори един-едничък ден. Аз ти принадлежа. Ще изживеем една седмица, за каквато не сме си и мечтали. Термометърът ще се пръсне. Искам пак да усещам тласъците ти вдън мен, да чувствам как кръвта ми се сгорещява и тече по-бързо в жилите ми, да осезавам бавния, гальовен ритъм, а после, внезапно – мощните удари; и възбудата, когато спираш и чувам звука от капещия кран на чешмата… и как тръпнеш в устата ми, Хенри.

О, Хенри, непоносимо ми е да ти пиша – искам те, като луда те искам. Искам широко да разтворя крака, разтапям се, треперя. Искам с теб да направим тъй безумни неща, че не намирам думи да ги изразя.

А. Н.

Чарлс Буковски до Линда Кинг, 1972 г.

Вулгарният американски писател Чарлс Буковски, който години по-късно предизвиква вълни от подражатели, е култов бунтар и неконтролируем любовник. Ако някога сте се интересували коя е жената, описана в ромата му „Жени“, то това е Линда Кинг. Скулпторка и поетеса, с която има афера в началото на 70-те години. Писмото му е доказателство, че развратът и любовта вървят ръка за ръка.

Хареса ми това, което извърши с ръка, станах по-горещ от ада… всичко, което правиш, ме нажежава като ада… изригвам към тавана… ти, кучко, ти, гореща до червено проклетнице, ти, хубава жено… ти породи нови стихове, нова радост и нови номера у едно старо куче. Обичам те, обичам космите на катеричката ти под пръстите ми, путчицата ти, която усещам влажна и топла под пръстите си; ти – права, облегната на хладилника, прекрасен хладилник имаш, косите ти оплетени се спускат диви, ето те, дива птица, дива си цяла, гореща, похотлива, чудотворна… въртя се подир главата ти, опитвам се да впримча езика ти в устата си, с езика си… бяхме в Бърбанк и бях влюбен, любов в ултрамарин, боже мили, богиньо проклета, остен мой и кучко моя, моя моя моя моя, тръпнеща, дишаща, с косми обточена путко райска, обичам те… също и твоя хладилник, впити и вплетени, а изваяната глава ни гледаше с циничната си, лиричната си, любовната си усмивчица…

Искам те,

искам те,

искам ТЕБ,

ТЕБ ТЕБ ТЕБ ТЕБ ТЕБ ТЕБ!

Мартин Хайдегер до Хана Арент, 1925 година

Известният немски философ Хайдегер среща своята студентка Хана и страстта между тях се разгаря още по време на първият семестър, когато се запознават. През февруари 1925 година започва тяхната публикувана кореспонденция, която е доказателство, че отношенията преподавател-студент са прераснали в любим-любима. Развоят на събитията е, че в края на любовните им отношения тя се отделя от неговото философско „попечителство“ и създава свои собствени идеи, които са в противоречие с тези на любимия й. Арент се превръща в самостоятелен и велик философ. Това води до разрив в отношенията им, но истината е, че въпреки своето философско противопоставяне тя никога не спира да обича Хайдегер и той остава нейният любим.

10.II.25

Скъпа г-це Арент,

Довечера трябва да се върна при Вас и да излея сърцето си.

Всичко между нас трябва да бъде просто, ясно и чисто. Само тогава ще бъдем достойни за среща. Това, че Вие бяхте моя студентка, а аз Вашият учител, беше просто поводът за случилото се между нас.

Аз никога няма да бъда в състояние да Ви притежавам, но отсега нататък Вие ще бъдете част от моя живот, който ще се разрасне чрез Вас…

Пътят, който Вашият млад живот ще поеме, е скрит. Ние ще се подчиним на това. А моята преданост само ще Ви помогне да бъдете вярна на себе си…

Дарът на нашето приятелство става дълг, чрез който ще израснем. Дълг, който ми позволява да помоля за прошка, че се самозабравих за момент по време на нашата разходка.

Впрочем аз трябва да Ви благодаря и целувайки Вашето чисто чело, да интегрирам нравствеността на Вашето същество в моята работа.

Бъдете щастлива, добрата ми!

Ваш
М. Х.

До края на месеца обаче е преминат още един праг:

27.II.25

Скъпа Хана,

Аз съм обладан от демона. Спокойното, молитвено сплитане на твоите обични ръце и твоето блестящо чело го направляват със силата на женското преображение.

Никога не ми се е случвало подобно нещо.

По време на дъждовната буря на връщане ти беше дори още по-красива и чудесна. И аз бих искал да вървя безкрайно с теб през нощта.

Като символ на моята благодарност приеми тази малка книжка. Тя ще ти служи и като символ на този семестър.

Моля те, Хана, напиши ми само няколко думи. Не мога да те оставя да си заминеш просто така.

Сигурно имаш много работа преди пътуването, но само няколко думи, няма нужда да бъдат “красиво” написани.

Просто както си пишеш. Но написани от теб.

Твой
М.

Кореспонденцията им трае месеци и е една от най-интересните находки, които попаднаха пред очите ми. Писмата на Хайдегер до Арент са изпълнени с романтика, клишета, лични изповеди, както и съществени философски размишления, обвързвани със съвсем смислени професионални напътствия.

Въпреки че не са намерени първите писма на Арент, е наличен един неин много меланхоличен автобиографичен текст, който е озаглавен “Сенки”. В него тя описва жената, в която се е превърнала. Преминала през много горчилка и неудовлетворения за краткия си живот, които са я отвели до убеждението, че копнежът може да е единствено самоцел. Достигнала нивото, в което може да предложи своята “несломима преданост” само на него, но в комплект с  необратимото осъзнаване, че “всичко свършва един ден”.

Без да знае колко е права, Хайдегер отвръща на това, че “отсега нататък ти живееш, повита в моята работа” и напомнянето, че “сенки има само там, където има слънце“...

Хайдегер дори пише за любовта си към природата, която се слива с чувствата му към Арент:

Тотнауберг, 21.III.25

Скъпа Хана,

Тук е приказна зима и аз направих няколко чудесни, ободряващи разходки…

Често се надявам, че ти също си така добре, както съм аз тук. Самотата на планините, спокойният живот на планинските хора, елементарната близост на слънце, буря и небе, простотата на една изоставена пътека на някой широк, покрит с дълбок сняг склон – всичко това държи душата много, много далеч от цялото нефокусирано, унило съществуване…

Когато вън се развихри буря, си спомням “нашата буря”, друг път се разхождам кротко покрай река Лан или пък се размечтавам за едно младо момиче с дъждобран и шапка, нахлупена над големите й, спокойни очи, което влезе за пръв път в кабинета ми, стеснително и резервирано, и което даваше кратки отговори на всички въпроси – след което картината се сменя с последния ден на семестъра – и тогава разбирам със сигурност, че животът е история.

Прегръщам те скъпа,

твой Мартин

Както се очаква, Арент започва да се бунтува против ограниченията на тяхната забранена любов и да се оплаква, че е пренебрегвана, а Хайдегер признава вината си, но се опитва да я накара да разбере, че се нуждае от усамотение заради работата си върху проекта, от който впоследствие ще се роди най-съществената му книга „Битие и време“. Тогава Арент   решава да се премести, за да завърши следването другаде. Нейното „откъсване“ от Хайдегер продължава през следващите две години, когато те спорадично се срещат в   малки градчета, за да не бъдат разкрити.  

Виктор Юго до Жулиет Друе, 1833 г.

Един от най-великите представители на френския романтизъм, който добива световна слава с произведенията си "Клетниците" и "Парижката Света Богородица". Този мъж има толкова впечатляващ характер, който ме изпълни с любопитство. Юго страда от безмерна екстравагантност и лични противоречия. Оценява толкова високо своя  гений, че поставя като герб на стената си своето мото: EGO HUGO (Аз, Юго). Известно e, че всяка сутрин е пишел по 20 страници проза или по 100 стиха. Едновременно със своята самовлюбеност той се отнася с абсолютно пренебрежение към известността си и настоява да бъде погребан в бедняшки ковчег.

Освен че е в центъра на всички обществени събития, слуховете за любовния му живот са грандиозни. Определян е като воайор и фетишист, дори го набеждават за кръвосмешение с дъщеря му Леополдин, но нищо не е доказано. Юго се жени на 20 години за Адел Фуше, която бързо се изтощава от неговия сексуален апетит и слага край на сексуалния живот в семейството. Единадесет години след началото на брака им той среща Жулиет Дрюе, която е актриса и метреса на известни и богати мъже. Изключително голяма красавица, с която двамата поддържат своята мистична връзка повече от 50 години. Но в никакъв случай той не й е верен, защото за него е нещо обикновено да прави любов ей така, между другото, с млади проститутки, впечатляващи актриси, опитни куртизанки и след това да се наслаждава на нощта с Жулиет. Писателят остава сексуално активен почти до смъртта си. Единственият по-скандален от него е Толстой, който толкова ме втрещи, че просто се отказах да включа каквото и да било от него. Юго винаги се връща при Жулиет, която нарича "истинската ми съпруга". Колкото до Жулиет, нейната преданост е вечна. Тя му пише около 17 000 любовни писма. На 77 умира в ръцете му и това прекършва неговия дух. Ето някои от редовете между тях...

Да, аз ти пиша! И как бих могъл да не го правя... Кой би бил с мен през нощта, ако тази вечер не бях ти написал поредното си писмо? Скъпа моя Жулиет, обичам те. Единствена ти можеш да решиш дали да живея, или да умра. Обичай ме, зачеркни в сърцето си всичко, което не е свързано с любовта ни – така, както правя аз. Никога не съм те обичал повече, отколкото вчера и това е самата истина... Прости ми. Бях достоен за презрение чудовищен безумец, загубил разсъдъка си от ревност и любов. Не знам какво ми става, но знам, че безумно те обичам.”

Жулиет отвръща с...

Обичам те, обичам те, скъпи мой Виктор! Не мога да не повтарям това отново и отново. Толкова ми е трудно да си обясня всичко, което чувствам... В тебе виждам всичко прекрасно, което ме заобикаля. Но ти си съвършен. Не просто слънчев спектър с ярка светлина... Ти си самото слънце, което огрява и възражда живота! А аз съм просто една смирена жена, която те обожава.”

Балзак към Евелин Ханска, 1833 г.

Изворът на женските образи, които остават завинаги в световната литература от произведенията на Балзак, се създават от неговия реален модел за красота – обаятелната графиня Евелина Ханска.Заради нея той е готов да приеме дори руско поданство, като е напълно завладян от нейната зрялост и я ухажва от 1833-та до 1850-а, когато тя най-накрая приема предложението му да свърже живота си с неговия. Някои от писмата му към нея гласят:

Моя възхитителна Ева,

никога не съм бил толкова щастлив и никога не съм страдал толкова... нищо не може да ме откъсне от теб; ти си моят живот, моето щастие, моите надежди. Не си представям живота си с друга освен с тебе. Поднасям ти сърцето си, което ти държиш в духовната си власт. Бих искал да останеш в него завинаги!”Или: „Скъпа моя, как копнея да бъдем заедно, нищо да не ни притеснява. През деня да ти чета това, което съм написал през нощта – получавайки най-великата награда на света, твоята целувка...

Елинор Рузвелт до Лорена Хикок

Ще завърша с най-впечатляващата любовна история, за която трудно се намират автентични редове, но и малкото открити са толкова разтърсващи. Малко нужна статискита – Елинор Рузвелт е Първа дама на САЩ от 1933 до 1945 г. Наричат я „най-великата жена в света”. На нея се дължи появата на Декларацията за правата на човека през 1948 г. Тя не остава просто Първа дама на САЩ, а  през 1939-а надминава своя съпруг по популярност. Никоя Първа дама в света не успява да постигне нейната политическа активност и влияние върху решенията на мъжа си. 

Любопитен факт е, че  Елинор също е родена с фамилия Рузвелт и още от дете е определяна като „грозното патенце” на богати и красиви родители. Израства неуверено и депресирано момиче, което ненавижда всякакви развлечения, балове и публични събития. Според хората тя е грозновата, с „мъжки“ ръст от 1,80 см, грозна челюст и безумно скучна, но не така я възприемал нейният пети братовчед Франклин Делано Рузвелт. Той бил напълно сразен от сериозното й излъчване, викториански стил и маниери, нетипични за обкръжението му.

Въпреки яростната съпротива на майка си през 1905 г. двамата се женят. Тогава Елинор е на 19, а Франклин на 21, като до сватбата дори не са се целунали.

Първите 10 години от брака преминават в нормални съпружески задължения, като Елинор ражда 6 деца. Постоянно е бременна или родилка, както описва в биографията си, а в редовете там не крие, че е фригидна и сексът за нея е просто задължение без удоволствие.

Това води до изневерите на Рузвелт и една от пикантните му връзки е със секретарката на жена му. Елинор намира писма, с които доказва аферата на мъжа си. Преживява изключително гневно обидата и напълно сломена желае развод. Но до развод никога не се стига, защото страхът, че подобно действие ще навреди на политическата кариера на президента, приключва със сключване на сделка между тях. Бракът се превръща във фасада, но без лично съжителство и сексуални контакти.

Въпреки това Елинор остава верен помощник и съветник на съпруга си, същевременно развива своя собствена обществена дейност за човешките права. Влияе на Рузвелт така, че постепенно на високи постове в правителството се появяват все повече жени. Всяка седмица първата дама прави своя собствена пресконференция, чете лекции, изготвя доклади, участва в мащабни кампании.

Едва 16 години след смъртта й ще се разбере, че нейният стимул е човек, към който е отправила около 2300 писма и с когото е имала около 13-годишна връзка. Този човек е критичната и брилянтна журналистка Лорена Хикок.

Лорена е описвана като масивна дама, която се носи развлечена, косата й винаги на кок, между устните й винаги виси цигара. Сближават се с Първата дама покрай    президентската кампания и общите им възгледи за еманципацията скоро ги събират и в леглото. Разменят си подобни редове:

Окачила съм из цялата гостна твои фотографии и постоянно се взирам в тях. Не мога да целуна теб, затова целувам снимката ти и всеки ден й пожелавам „Добро утро” и „Лека нощ”.

И още:

Хик, скъпа, копнея да те притисна до себе си... скъпа, трудно понасям раздялата. Искам да те целувам до премала, не ме интересува какво говорят хората.

Хики, както Елинор я нарича, сякаш я освобождава от сексуалните й комплекси, дава й сила и кураж да излезе от традиционната роля на Първа дама. Следвайки съветите й, Елинор води ежедневни записки и прави специфични пресконференции само за жени, за да стимулира назначаването на повече жени в пресата като журналисти. 

Най-голямото признание, което един влюбен може да получи, Елинор запечатва в редовете към Хики:

Ти ме научи на повече, отколкото сама знаеш. Ти ме направи истинска личност, понеже толкова исках да съм достойна за теб.

Би ли спорил някой след прочетеното, че любовта не е способна да измени света и дори политическия му контекст?

Любовта е временно ослепяване за прелестите на останалите