Не са отблясъци това - очите ти светят

Щастието е възобновяем източник на енергия. Рециклирай отпадъците и пази ресурсите

  • 11.10.2016
  • от Кристина Станкова

Нека да съм щастлив човек. Само да съм щастлива. Искам да съм истински, безмерно, безумно щастлива. Дори нещастно щастлива или щастливо нещастна. Очаквано и неочаквано, но красиво. Единствено това си шепна. Наум.

Докато мисля за това, колко лесно се влюбваме и колко трудно го приемаме, а колко силно го мечтаем.

Колко страстно обичаме и колко трудно си го признаваме, а колко ни се иска да го крещим, подскачайки и премятайки се като добър актьор в пиеса по Шекспир.

Колко много мечтаем и колко малко постигаме. А колко много осъществими идеи раждат мечтите ни.

С колко надежда гледаме надалеч и по колко време стоим така, на едно място, загледани към хоризонта. Остарявайки. Променяйки посоките на погледа си. А колко лесно се тръгва нататък преди умората. С една-единствена първа крачка.

И колко шарен е пътят, пресичащ малки цветни гари и огромни светещи пристанища.

Колко много ни се греши. Непрекъснато.

И колко правилно живеем. С усещане, че грешките, от които се измъкваме, са по-бързи от нас. И ни гонят. А колко правилни грешки и колко грешни правила пропускат погледите ни. Може би защото блясъкът им не е просто отражение, а се излъчва от самите тях. А ние сме научени да гледаме само напред. Надалеч. И забравяме, че собствените ни очи светят.

Мисля си... Колко много ни се живее и колко неохотно, но лесно се предаваме на и-без-това-сигурната-смърт.

А с колко живот се раждаме и събуждаме.

Да съм щастлива. Само това си повтарям, докато минавам през цветните гари, виждайки вече във всяка от тях крайна точка. Крайни точки без край. Непревъзхождащи моята. Спиращи само очакването. Или правещи го красиво.

Да съм... щастлива съм, да. Коя съм аз да го казвам? Изхабяват се думите. Блестят ми силно очите. И с този блясък го заслужавам.

Щастливият човек наистина съществува. Виж какво е да живееш с еднорог.