За чудесата на сърцето

Често се случват, без да ги забележиш, а понякога направо ти спират дъха

  • 11.10.2016
  • от Михаела Самарджиева

На двадесетия ми рожден ден ми се случи мини чудо. Така го наричам и до днес, въпреки че денят беше обикновен, валеше ситен дъжд, нещо средно между суграшица и мокър дъждо-сняг. Беше двадесети януари, зима по-скоро приличаща на есен. Имах разни дела, свързани с университета, които ми обещаваха прекосяване на почти цяла София по диагоналите и среща с хора, които гледаха лошо както мен, така и подаващата им се за заверка студентска книжка. Ден като ден, но не съвсем. На излизане от къщи забелязах, че батерията на телефона ми е на мега минус и едва ли ще издържи и половин час.

След леко пого в любимия ми 260 по „Цар Борис“, след друсането на паветата, среща с кисел учител по волейбол в Биологическия и още куп глупости, които за бога не ми се щеше да правя точно днес, се добрах малко преди Петте кьошета и седнах на пейките пред църквата „Св. вмчк. Георги Победоносец“. Сещате се, тази с многото гълъби и красиви куполи, с огромните прозорци на бул. „Патриарх Евтимий“ 90. Има нещо в този храм, някак си средновековен и вечен ми изглежда винаги. И като изключим клошарите, редовите пияници, просещи по двайсет стотинки от майките с деца наоколо и цялата бохо софийска обстановка, наистина го усещам специален. Нямах телефон от може би четири часа, изобщо отказваше да се включи поради липса на батерия и аз се чувствах ужасно кисело и самотно. Приятелите ми, гаджето, дори нашите нямаха връзка с мен, а все пак очаквах куп добри пожелания, оферти за нощно празнуване и от любимите ми есемеси от бивши гаджета, които неизменно съпътстват празника. Да, обаче тцЪ – няма телефон, няма емоции.

Сама съм насред тази зимна София, посивяла от обичане, с мокри покриви, с усмивка от печени кестени и коса от автомобилни клаксони.

Януарска София, с кожухче от светофари и сълзи от капчуците. София на самотниците, дори на рождения им ден. Бай Иван с кучетата ми предлага евтино вино, а аз му давам две цигари и пет лева, казвам му, че имам рожден ден, а той даже не ми се усмихва. Взима кеша и изчезва с глутницата – така са празниците в любимия ми град – кисели по подразбиране. Градът не се нуждае от емоционалност.

Столицата е нацупена дама и се разтопява само напролет, когато реки потичат из под полите й.

Решавам да запаля свещичка. Измивам се на ледената чешма отвън и влизам в храма. Вътре е топло, мирише на тамян и молитви. Мирише на вяра, на восъчни сълзи и на светлина – безсезонна. Тихо е, чуват се само пукането на свещите и лекият шепот на бабите. Килимите са шарени, иконите те гледат изпитателно – красиво е. По-красиво от всичко наоколо и някак си същото. Живеенето се претопява, за да се запали наново с фитилче и всичко останало. Тук много се иска и много се дава, но малко се благодари, а е важно. Да влезеш първо да благодариш за каквото имаш, и после автоматично осъзнаваш, че всъщност това, което искаш, не е толкова голямо. Да имаш от всичко достатъчно, а от някои неща в изобилие – това е истината, поне тукашната. Тая, вечната. Стоя в храма около двайсет минути. Излизам по-тиха, по-конкретна някак. Сияя. Това е почти сигурно. Отивам на спирката на любимия ми 260 на Петте и го чакам, за да ме закара до къщи. Изведнъж се сещам за телефона, който тотално е без ток и не работи изобщо, и така ми се приисква не да чуя някой, а да послушам музика. Казвам си – „мамка му, имам рожден ден, само малко музика си пожелавам, мъничко“. В момента, в който го изричам, осъзнавам, че вече го имам. Рейсът пристига, аз се качвам на топло и натискам страничното копче за включване на телефона. Телефонът ми се пуска без проблем и аз виждам, че имам пълна батерия до горе! Усмихвам се вътрешно, външно и всякак. Хората ме гледат странно, ама и те се усмихват. Пускам любимото радио и се возя ей така с музиката си половин час до къщи. Слизам, ходя още десет минути пеша, влизам във входа, качвам се на асансьора, стигам до петия етаж, излизам и отключвам вратата вкъщи. В момента, в който прекрачвам прага, телефонът ми изгасва. Вече се смея с глас. Слагам го на зарядно и го включвам. В него няма батерия, тя започва едва сега да се зарежда. Как съм го включила, там, на Петте и как съм слушала музика половин час и десет минути – не знам. Всъщност знам, ама то не е за писане.

Ще кажете техническа грешка, ще кажете, случАЕност, ще кажете „ти сигурна ли си, че не пи от виното на бай Иван?“. Ще кажете много неща и най-важното сред тях – „голяма работа, някакъв телефон, някаква батерия“. Ще кажете и може би ще сте прави. От чудесата очакваме да са големи. Да спасяват животи, да изцеряват от тежки болести, да спират времето, да премахнат катастрофите, да омилостивяват природата, когато е решила, че вече не се търпим. За да кажем, че нещо е чудо, са нужни доказателства – безпрецедентни, категорични, мащабни, невъзможни и т.н. И те понякога са такива, но когато някой реши да те усмихне за рождения ти ден. Когато реши да ти подари малко музика за сърцето – това винаги е случАЕност нали? Вече съм на 28 – цинична, с много други телефони от тогава и с безброй скъпи и не толкова подаръци за всичките ми рождени дни до сега. Но и до ден-днешен, когато минавам до онзи храм, се усмихвам – за подаръка и чудесата на сърцето. Онези, случайните, които често се случват, без да ги забележиш, но понякога направо ти спират дъха като музика. Музика, за която си струва поглед нагоре и едно тихичко – благодаря!

А чудеса има и в трамвая. Разпознаваш ли ги?