Малко преди да си тръгна

Ритуалите са същите, само вратите се променят

  • 07.10.2016
  • от Михаела Самарджиева

Малко преди да си тръгна, затварям очите си дълбоко. Вдишвам в стаята, в която съм се разхождала гола твърде много пъти, търся черна котка да ми мине път и се въртя три пъти. Малко преди да си тръгна, правя чай, закусвам като за последно, слагам вилиците надолу, а ножовете обръщам на обратно.

Малко преди да си тръгна, изчиствам къщата ти, сгъвам прането, проветрявам и бърша прахта, за да започнеш на чисто.

После дълго мия някаква чиния. Малко преди да си тръгна, си спомням всичките ти истории. За жената, която е щяла да те води в Испания, която си чукал непредпазливо на кроячната маса до ножиците и шивашките сантиметри във фирмата за изискано облекло. Във фирмата за богати джентълмени и евтини дами. За това, как сте се виждали на по цигара в почивките, между входовете и етажите, как те е излъгала, че мъжът й ще отсъства дълго, а ти си избирал шкафове и спални за новата им къща.

За момичето със слънце в косите, което ти е разбило сърцето, за онази, от която си лепнал тъпа болест и даже не си й казал, за да видиш колко още ще са пострадалите. Малко преди да си тръгна, прелиствам лицето ти, досието ти за стари рани, за белези по подразбиране.

Малко преди да си тръгна, те обичам най-много, цупя се най-малко, обличам си най-красивите рокли, събличам ги най-предано, разпускам косите си, пускам вълците в очите.

Малко преди да си тръгна, ме желаеш най-силно и направо не можеш да се начудиш на късмета си, че съм до теб. Малко преди да си тръгна, купуваш пръстени, мечтаеш за децата ни неродените, представяш си сватби и пияни мъже, редящи се за жартиери. Малко преди да си тръгна, нямаш ни най-малка идея, че те напускам. Че е загубено сражението, че армиите – любовните, лежат в окопите смъртно ранени. Нямаш и идея, че отдавна те гледам като изоставена крепост, която е превзета и опожарена. В която вече даже гълъбите чоплят и разрушават гнездата си. Ти си мъж на прага на пропаст, а аз съм жена, която заключва вратата с най-хубавите си обувки и най-червеното си червило. Ти си мъж, който като всички мъже губи всичко точно когато си мисли, че то е най-спечелено. Не съм твоя отдавна. Ритуалствам почти фанатично. Оставям бялата кърпа на пода в банята, не заключвам вратата, от седмица вече не пия кафе в моята чаша. Забравям чешмата, фурната включена, пуша драматично, чупя чаши уж случайно, които преливат от тясно. Не мога да дишам, отварям широко прозорците, а ти продължаваш да ходиш на работа, да си записваш прогнозата, да ставаш винаги първо с десния крак от леглото. Продължаваш да вярваш на синоптиците и да си мислиш, че си подготвен и за най-лошото време. Винаги взимаш чадъра навреме, за да не завали непредвидено.

Скъпи, светът се разпада и отдавна вече не връзвам на възел старите схеми.

Смея се силно в киносалона – дано забележиш, че съм жена с два куфара в ръцете, която поръчва такси наум и прави списък, за да раздели улиците, заведенията и общите ни познати. На десетия ден ставам, измивам си зъбите, оставям да свети и дори не ти пиша бележка.

Събуждаш се сам и стоиш дълго до кафе машината. Осъзнаваш, че всичко е вече изгубено, когато виждаш, че въздухът в стаята просто го няма. И псуваш не защото си бил сляп за знаците, а защото си се почувствал победител в сражение, в което другата страна отдавна е напуснала битката. И псуваш наум синоптиците, защото нищо не разбират от лошото време. Малко преди да си тръгна, светът си е е**л ма***та, а ти си пропуснал единствения дъжд, за който някога си е заслужавало. Единствения дъжд, за който вече е късно да си вземеш чадъра.

А ти стоиш и се чудиш "Наистина ли си отива лятото?"