Любовта, ограничена в брой символи

И онлайн, и офлайн все си навсякъде

  • 19.09.2016
  • от Ралица Арнаудова

За виртуална среща не се изисква много. Не си купувам нова рокля и високи обувки. Облечена съм в широка тениска и къси панталонки. Боса съм. Косата ми е набързо вързана и са останали стърчащи кичури. Външният ми вид говори сам за себе си: удобство. Дотук с предимствата на неживата среща.

Въпреки непринудеността, която си внушавам, съм малко притеснена. За пръв път ми е. Не искам да изглеждам нито много лесна, нито недостъпна. Не искам да остроумнича, нито да се изказвам неподготвена. Искам най-вече да съм себе си, но знам, че ще се изкуша да преувелича. Той си е виновен, след като няма достатъчно смелост да ме покани на истинска среща и да сблъскаме характери!

Смешна ми е цялата тази история.

Уговорка в реално време за нещо, което се състои в небитието.

Пробвам най-вече от любопитство. Пък и ми се ще да съм в крак с модерното време. Като дете на 90-те се чувствам точно по средата, между любовните писма, писани на ръка, и любовта, ограничена в брой символи. Демократичната ми природа иска да се разшири на белия лист, да мечтае, да се влюбва, да страда, да намразва. Но кой би стиснал зъби, въоръжен с търпение, да разгадава ръкописните заврънкулки? Затова се обръщам към интернет, най-често споделяната глобална самота.

Представям си го с няколко нахвърляни из ума ми прилагателни. „Красив”, „висок”, „интелигентен”, „млад” – абе все неща, които искам да бъде. Фотографският материал може само да залъже окото. Пък и подходящият ъгъл краси човека.

Усещам как съм станала предубедена и скептична. Предпочитам да приема всички кофти факти, за да съм приятно изненадана накрая. Но пък за да съм станала предубедена, значи имам все пак някакви очаквания. Това е крачка към виртуална обвързаност!

Накратко: опитваме се да се опознаем, доколкото интернет позволява, намираме някои сходни интереси, възхищаваме им се, продължаваме да търсим още допирни точки, разменяме номерата си за всеки случай, не усещаме как минава времето, огладняваме постепенно и затова набързо хапваме полуфабрикат. И пак този компютър. Отдавна вече се шегуваме и това скъсява дължината на жицата помежду ни, разказваме си някакви безсмислени неща, които никой след време няма да помни, усещаме как можем да си кажем всичко, без този отсреща да ни съди, защото просто не го интересува.

Времето от първите закачки до неудобното „допадаш ми” е на забързан каданс. Влюбена съм в холограма – това разбрах, когато започнах да се храня пред компютъра, да чета пред компютъра, да работя пред компютъра, понякога ми се случваше да заспивам пред компютъра и да се будя от болката, съпътстваща неудобната поза, в която съм заспала. Закъснявах за истинските си срещи (по-късно започна да ме натъжава прилагателното „истински” и спрях да го използвам трайно), защото държах последното „чао” в чата да е мое. А трудно се сбогуваш с любимия.

Аз съм поредната жертва на прехода, в който смеещите се човечета във Фейсбук се превръщат в безнадеждно влюбени такива.

Тази диагноза си я поставих сама. Укорителните погледи на „реалните” хора наоколо ме накара да се замисля какво не е наред. Има нещо страшно сбъркано в това да съм влюбена в пиксели. Утешавам се, че от другата страна стои човек, който навярно изпада в същото отчаяние като моето. Името му стана нарицателно за „неосъществено желание” и още куп невъзможности.

Съвременният млад човек е космополитен, контактен, технологичен.

Затова не му се вижда странно да се скита из виртуалното пространство, вместо ръката на любимия стиска здраво телефона си, а когато иска да чуе гласа му, набира номер.

Аз или не съм съвременна, или съм с остарели разбирания. Искам да ядем заедно сладолед, да си правим импровизиран бой с възглавници, да се пръскаме с вода на улицата, да гледаме нямо кино, да танцуваме суинг. Така горе-долу изглеждат представите ми за щастие.

Търпението държи ръката ми, когато се опитвам да драсна клечката. Ще изживея романса си докрай, то се е видяло. Всеки път, когато искам да е с мен, му изпращам снимка. Само по този начин мога да споделя момента. Така и онлайн, и офлайн може да бъде навсякъде с мен.

А аз продължавам да стоя зад решетките на #обичамте.