(Не) Бъди сантиментален

Живей. Обичай. Смей се. Плачи. Какво толкова?!

  • 13.09.2016
  • от Кристина Христова

Ежедневният ми маршрут преминава покрай зоомагазин. Често забелязвам как дори възрастни хора със строг вид се спират, за да се порадват на зайчетата и кутретата зад стъклото. Гледат ги с по детски искрена усмивка, а после изведнъж се засрамват от погледите на забързаните минувачи.

Поглеждат надолу, слагат си маската на престорената заетост и продължават по улицата една идея по-рязко, отколкото е необходимо.

В такива моменти ми се ще да им извикам, че няма нищо срамно в това, което правеха допреди малко. Че е много готино да забелязваш малки, наглед незначителни, но зареждащи с оптимизъм неща. Че аз също вися по половин час пред витрината и зяпам как малките зайци се учат да тичат, как се наслаждават на резенче морков, как се сгушват едно в друго, когато навън вали... Не са сами, не са единствените, които се разтапят от гледката. Просто точно в този ден бързам. Но все не събирам смелост.

Приели сме, че емоционалността е нещо, което трябва да крием от останалите. Обратното е все едно да излезеш по гащи навън. Всъщност не. Още по-неприемливо е. Защото поне през 2004 позабравените модни тенденции извадиха доста гащи на показ, а откритото изразяване на емоциите никога не е било на мода.

И това е напълно разбираемо, защото изразяваме моментните си състояния по не особено стилен начин. За разлика от филмите, които ни показват звънлив кокетен смях, в реалността искреното веселие включва леко грухтене и почервеняване на лицето. А нежно стичащите се по екрана сълзи обикновено не включват сопол над горната устна и подути, мътни като на санбернар очи.

Въобще по филмите всичко е по-различно. Приятелите на главния герой го утешават с две-три мъдри слова на място и братска прегръдка. А твоите въртят очи и питат с досада "пак ли тоя, бе?", когато споменеш името на бившия ти. Кино семействата пък са сплотени и задружни. Нонстоп си повтарят, че се обичат и подкрепят във всичко, а твоето семейство ти повтаря да изхвърлиш тия дънки, защото изглеждаш като хамбургски салам в тях.

Ако споделиш с някого, че коледната реклама на Coca-Cola с полярните мечета те просълзява от умиление или че знаеш всяка реплика от “Смело сърце”, вероятно ще те изгледа с отвращение.

Понякога всичко това е за наше добро, друг път толкова се престараваме да се държим логично и хладнокръвно, че убиваме всеки хубав момент от живота си.

Докато с компанията ти зяпате изгрева, все се намира по един засрамен романтик, който не издържа на магията на гледката и започва да плямпа глупости, за да се направи на корав. Понякога това си ти.

Никой не казва, че трябва да се превръщаш в двойник на Тити Папазов. Достатъчно е следващия път просто да се усмихнеш на детето, което ти се плези в метрото. Спокойно, не изглежда глупаво, мило е.

И да се обаждаш на баба ти без повод. Ако си по-смел, може и да й кажеш, че ти липсва. Дори да те попита пет пъти дали всичко е наред и дали не си си падал на главата скоро, да знаеш, че с това ще й сгрееш душата.

И може да хванеш съпруга/та си за ръка, докато вървите навън. Какво толкова, дори хазяите ми го правят, а са на по 80. Не е лигаво, не е сантиментално и, о, никак не е излишно.

Чувал си го хиляди пъти, но ще го повторим. Животът е кратък.

Смей се, без да си слагаш ръката пред устата, реви с цяло гърло, пей и скачай, когато си щастлив, и хвърляй предмети, когато си ядосан.

Какво толкова може да стане?

Не попадай в капана на плана.