В капана на плана

Синдром на системното недоспиване

  • 10.09.2016
  • от Елица Стойчева

Колкото и да плануваш, винаги изниква по някоя работна събота. Събота  е денят след петък, в който ти искаш да се излежаваш, без да чуваш алармата. В събота искаш всички хранения и напитки да се случват в леглото или в краен случай в някое приятно заведение, което чувстваш като свой дом. Да, ама не!

Kолкото и да плануваш, винаги изниква по някоя работна събота. Но ти си длъжен да плануваш. Плануваш отпуската си, плануваш връзката си, раздялата си, брака си, а скоро след това и развода си, защото просто нямаш време да се грижиш за тях от планове.

Купуваш си мобилен план, тарифен план за банката, фитнес план, хранителен план. Ти, а и аз не можем да докажем, че съществуваме, ако не сме си заплатили плана.

Заобиколени сме от хора, които следват планове, а нищо не върви по план. Дори улицата, по която вървя в момента, е създадена по план, а се спъвам в подгизналите тротоарни плочки. Но нищо, и за това имаме план. Нов, европейски, дългогодишен.

Колкото и да плануваш, винаги изниква по някоя работна събота, па била тя и след 9 септември. Днес е събота, 10 септември, всичко е като вчера и светът отново планува. Ако любимият Тодор Живков е съкратил плануването в мащаб 5 към 3, тоест работата за 5 години да се свърши за 3, то ние сега работим с този мащаб за седмицата. Нашето плануване е върху по-кратки периоди, но с по-дългосрочни мераци и за съжаление в много аспекти с краткотрайни резултати. Дано тази годна да преминем от полуплануването към цялостното плануване, към извършването на дейностите не с половинчати маниери, а с всички сили.

Но аз съм спокойна, българският народ надживя комунизма, ще надживее и демокрацията, и то по план!

Колкото и да плануваш, винаги изниква по някоя работна събота, в която отново по план сме недоспали, но плануващи. По план трудно намираме време за сън, защото и в него навлизат мислите за плануване. Страхотно би било да разграничим плануването от живеенето, работенето от мечтаенето. Защото единственото непланувано действие останаха безбройните изпити кафета, които ни поддържат, за да не се предадем, за да следваме плана.

Колкото и да плануваш, винаги изниква по някоя работна събота. И слава богу! Защото да живееш по план и той винаги да се осъществява е повече от скучно. Да рискуваш невинаги означава да се пуснеш по течението, а да се впуснеш в емоцията, да я уловиш, да я изживееш, да я вкараш в плана си и да й вдъхнеш още живот.

Всяка нова минута в живота ти зависи и от чуждите планове.

В някои планове ще си главен герой, в други поддържаща роля, в трети няма да те има изобщо, в четвърти ще бъдеш жертва на планов заговор.

И нима заради това трябва да спреш да си плановик?!

В ей такива съботи не се притеснявам, че  плановете ми няма да се сбъднат, а дали няма да се преизпълнят. Защото и плануването, и неплануването ме карат поне веднъж седмично да изпадам в дупка. Единственият начин да я заравня, е, когато запълня пропастта между плана и мечтата с един добре удебелен знак за равенство и по-дълга среща с възглавницата. Само тогава мога да заспивам спокойно. Мога да спя кратко, но качествено и после пак да се събудя и да планувам, мога да  броя не дните, а моментите. Мога да преживея един извънреден план.

А най-хубавите съботи са онези, които можеш да прегърнеш.