Всеки чака да бъде намерен

Защото всеки е цял един свят, а светът е твърде самотно място за един

  • 03.09.2016
  • от Стефани Димитрова

Необитаеми, обитаеми с определен брой жители, пренаселени. Предлагащи много слънце и амброзия или обгърнати само от пронизващ вятър и дъжд, обрасли с недружелюбност и тъга... Такива сме хората.

И точно като самотен остров всеки чака да бъде намерен...

дори и да отрича факта, тъй като в днешното общество да си с някого е супер, но да си сам е модерно, защото ти дава възможност да си с много... Та чакаш някой да се засели в сърцето ти, а ти да посееш незабравки в неговото. И колко ли болка понася всеки ден брегът на сърцата ни от разбиващите се в него илюзии на всеки от нас...

Можем само да се надяваме, че когато някой корабокрушенец попадне в живота ни и реши да остане, ще сме готови да му покажем всичките си откачени светове... и да им се наслаждаваме. Заедно да потеглим на пътешествие из вселените си. Да опознаем непоказваните и съкровени кътчета на съзнанията си.

Да пуснем на свобода всичките си птици и да не се страхуваме от облаците си.

Да си позволим поне този път да бъдем истински и щастливи. И именно при такъв един сблъсък на паралелни реалности виждаме бурените в съзнанието си и ги изкореняваме. Сами... или с чужда помощ, защото кого залъгваме - ние винаги сме перфектни в собствените си очи, а проблемът винаги е в другия. И май от дълбока древност е така - „Защо забелязваш тресчицата в окото на брат си, а не виждаш гредата в собственото си око”. Облагородяваш разбиранията си, а хоризонтът ти става все по-далечен, по-цветен и си даваш сметка, че няма нищо лошо в това понякога да си слагаш розовите очила, когато вали. Събуждаш се и разбираш, че наложеното от целия свят мислене е грешно. Ти не си малка част от живота. Не си остров, който отдавна е изгубен от картата и е незначителен за човечеството. Ти самият си един свят, криещ милиони тайни.

И не че съм привърженик на идеята, че човек е центърът на света, а по-скоро, че човек търси центъра си.

Онова, което го кара да намира сила за всеки ден и да балансира между разум, емоции и такт. Което впрочем се оказва доста трудно в съвремието - и сега едно тънко гласче в ума ти казва „Ама не! Аз не съм такъв!”.

В себе си носим  различни сезони и времето в нас е различно. Понякога сме просто сиви, скалисти и тъжни. Сами изпращаме себе си на изгнание в затвора на съвестта или на страховете си. А когато няма кой да те избави от теб самия, струва ми се, е най-тежко И се отдалечаваме от другите, тоест от спасението си – защото, дори някой да донесе само разруха в живота ни, пак ни подарява цвят - било и оттенък на синьото (или както е модерно днес - на сивото...). Но пък  какво по-вълнуващо от възможността твоят корабокрушенец - а всички сме разбити от живота кораби с раздрани платна... - да види всичките ти цветове и да остане. Заради тях. Въпреки тях. И да те върне към нормалната скорост на въртене на земята ти.

И когато си готов за твоя корабокрушенец, вече си осъзнал, че не можеш да съществуваш напълно сам. Известно време може да се чувстваш добре като самотен остров насред нищото, но в теб се акумулират чувства, желания... чисто човешки, чисто сърдечни. Защото, уви, не можеш да съществуваш заобиколен само от сълзите си (заради тях морето е солено...). Имаш нужда от нови сблъсъци с други мирогледи. Имаш нужда от разговор, от допир с нечие съзнание.

Просто така си устроен, защото си вселена от чувства, мисли и огън, а вселените, предполагам, са твърде самотно място за един.

И така... в географската карта на своята личност може да имаш безброй  качества, постижения или провали. Но пък в крайна сметка иначе би бил просто равно и голо поле. И това, че някой постоянно очаква нещо от теб, няма никакво значение. Защото, важното е да намериш сам за себе си онази ос, около която съществуването ти ще бъде напълно уравновесено и изпълнено с удовлетворение. А другите вселени да си гледат собствените гравитационни сили и оси!

Оглеждай се, като минаваш покрай нечий прозорец. Може оттам да наднича центърът на твоята вселена.