Намерих си пантофката... сама

Къде ми е принцът?

  • 03.09.2016
  • от Ралица Арнаудова

Принцесите имат нужда да бъдат спасявани. Ще намерите своята сред мечтите от балдахин и облаците парфюм. Обикновено са затворени от четири стени и познават света само от гледката, която им разкрива прозорецът. Ще ги познаете и по друго: те умеят да чакат. Впрочем принцесите само това могат да правят. Да вземат нещата в свои ръце за тях е непосилна задача. Затова се надяват техният принц да е някъде там, въоръжил се със смелост и дързост, калил своята воля, готов да премине деветте планини и да стигне до десетата. Освен това да бъде красив като Леонардо ди Каприо, богат като Бил Гейтс и интелигентен като Айнщайн. По възможност.

Обратно в XXI век, където принцесите са само с кайма и кашкавал.

В сила са думите: „Аз мога сама“. Познато, нали? Принцесите не са изчезнали, просто са претърпели пълна промяна. Четирите стени вече не ограничават свободата им. На всичкото отгоре имат и паспорти, благодарение на които могат да опознаят целия свят. Вместо каляска – обществен транспорт. Колкото до балдахина... може и без него.

Някоя да се е затъжила за принца си? Не? Дори няма такъв на хоризонта.

И причината не е заради уюта на живота със 100 котки, а просто защото ответната страна е с иззети функции.

Някогашните принцеси чистят, перат, готвят, работят и какво ли още не. Край на безгрижните делници. Сладостта на постижението си има своя цена. Труд, труд и още труд. За разлика от успелия мъж зад успялата жена стои единствено самата тя.

Принцът, кръстосвал някога света надлъж и нашир, е загубил тренинг.

Вече не му се воюва с чудовища и не му се покоряват високи кули. Предпочита домашен уют и плюшени пантофи с кученца. Неговият бял жребец е освободен и почетното място е отредено на удобния диван. Съвременният принц е схванал цаката на играта и гледа да навакса за всички пъти, в които е извършвал подвизи.

Има нещо, което не ви се вярва, господа, но е така: дамата на сърцето ви все още иска помощ. Липсва ѝ да намери до възглавницата си писмо, запечатано с целувка. Или поне по-лесно постижимото –есемес, напомнящ, че някой си мисли за нея. Тя все още е суетна и иска да знае, че изглежда добре дори в стария си пуловер, подарен от леля ѝ. Няколко вълшебни думи, различни от „абракадабра“, вършещи също толкова велика магия.

Естествено, че никога няма да си признае! След като са ѝ трябвали толкова години да си извоюва равноправно място до вас, как може да покаже отново нежната си сърцевина и по този начин да рискува амплоато си на независима жена?

Истината е само една, гледните точки – две. Как се разбира кой е по-прав и кой греши в преценката си?

Той иска да се чувства значим и силен. Най-вече за да има кой да се сгуши в него. Да направи жест и да разтупти не кое да е, а точно нейното сърце. Да намери смисъл в това да бъде опора и това да му носи удовлетворение.

Тя все още иска да е принцеса понякога. Не заради лукса, в който би живяла. Не защото ѝ харесва да чака наготово нечия помощ, вместо да се справи сама. Тя има нужда от грижа и закрила. И да бъде спасявана с любовта, оцеляла през вековете.

П.П.: До всички „принцеси“: искайте и ще получите. Желанието, изказано на глас, е по-лесно изпълнимо от това, което трябва да се прочете телепатично.

До всички „принцове“: сбъдвайте и радвайте. Има ли по-хубаво нещо от това да си щастлив и обичан?

Събуди се, Пепеляшке! Изпускаш метрото!