В търсене на голямото "Може би"

Или нуждата от алтернативен светоглед

  • 31.08.2016
  • от Екатерина-Мария Папазова

Понякога имам чувството, че пиша прекалено тривиално. Все едно думите ми не виждат по-далеч от носа си. За всекидневието. За нещата, които можеш да видиш на улицата, за хората, които можеш да срещнеш в градския. За обикновеното, сивото, заобикалящото. Докато в същото време има неща, за които наистина си заслужава човек да се замисли. Не ви ли се е случвало да си мислите, че прекалено сте затънали в рутината, в това, което наричаме нормално?

И тогава се отказвам да пиша, защото си втълпявам, че това ме приземява още повече. Че ме спира от бягството ми, че ме отдалечава от крайната ми дестинация.

А изкуството не е ли точно обратното? Да те откъсне от познатото, обикновеното, човешкото. Да те извиси, да те кара да летиш. Да надскочиш възприятията си. Да оцветиш сивото в червено. Да си вземеш почивка понякога от самия себе си.

Защото има моменти, в които на всички ни омръзва. От сградите, от бързането, от начина на живот, който сме възприели за правилен. Или който са ни възприели. Не че не сме доволни. Дори не обвиняваме околните за кръга, в който сме затворени. Имаме си контакти, срещи, работа, пак работа и бързането.

В днешно време бързаш ли за някъде, значи си успял, защото някъде твоето присъствие е от значение.

Зависи, разбира се, какво квалифицираме като значимо и какво като второстепенно.

Да, но всичко това изтощава. Физически, но и малко след това. Тази умора не се усеща веднага. Натрупва се с времето и разбираме, че е тук, чак когато чашата червено вино, силната музика и това да си сам не са достатъчни. Нещо подобно на принципа, по който никотинът се натрупва в организма с времето. Не усещаш веднага пагубния му ефект. Може да минат години, докато разбереш, че си зависим или с разрушено здраве.

Затова си взимаме почивка, търсейки нещо по-извисяващо, по-непознато, по-духовно, ако щеш. Нещото, което да ни измъкне от еднаквостта, която виждаме във всичко, което сме изградили с много пот на челото. Нещото, което да ни припомни за какво все пак правим всичко това. Тъй като за всеки е нещо различно, То има много имена. Намирам за интересна житейската философия на Франсоа Рабле и това, че той нарича това Нещо „Голямото може би“ и го разбира като изход или генерално решение на всички проблеми.

И понеже съвременният човек е фен на бързото справяне с нещата, той често търси универсален подход, който да прилага навсякъде и който изведнъж да придаде смисъл на всичко.

И това му е грешката.

В търсенето на Голямото може би често изпускаме малки ами-та и дали-та. А всъщност заобикалящият ни свят се измерва с тях.

Те са всичко, което имаме на момента. И този момент е всичко, което ни принадлежи реално, защото няма нищо сигурно. Сегашното време е най-ценната валута. А валутите във времето, в което живеем, са разнообразни и коя от коя по-евтини, тъй като се ограничават до цифри и никога не стигат до моменти. Като започнем от парите, минем през лайковете и стигнем до килограмите. По всички тези критерии ние се определяме като евентуално успешни и щастливи хора. Опитът и това, което сме преживели, нито се вижда, нито тежи. Минава доста време, докато се убедим, че постоянно търсим нещото, което вече е при нас. И винаги е било.

Защото детайлите правят цялото.

След подобен род размисли изведнъж пак започва да ми се пише. Нищо че сигурно ще ви говоря за връзката между котките и светофарите или защо влаковете не са надежден транспорт в България. 

А може и това да е моят начин на изкуство. Да намирам метафизично във физичното. Да намирам бягство от реалността в самата реалност. Да си го направя така, че черното да изглежда жълто, а бялото - розово. Вглеждайки се в детайлите, ние намираме съвсем различни образи. Подобно на сградите из центъра на София. Виждали сме ги стотици пъти, но някой виждал ли е покривите им? А заглеждали ли сте в разноцветните прозорци? Или пък в модернистично закаченото пране, висящо от тераса до тераса из малките столични улички. Опитайте следващия път, когато се сетите. Гарантирам ви порция бързо щастие, все пак всички го обичаме такова.

Виж защо летенето е нещо временно.