Егоизъм и други социални плевели

Ако всичко се върти около теб, няма ли да ти се завие свят?

  • 31.08.2016
  • от Ралица Арнаудова

Съществувам, следователно искам. Това би казал Декарт, ако беше наш съвременник.

Първо лице, единствено число. Боравене с ежедневието, съставено от изречения, най-често започващи с „аз“. Следват думи с тежест - конкретни, категорични и неоспорими в естеството си. „Това“ значи „това“ и в никакъв случай не е „онова“. Довиждане, завоалиран език и дълги терзания на тема: „Какво всъщност искаше да каже?“. Няма значение дали мъжете са от Марс и жените от Венера. Тук, на Земята, сме уеднаквили езика си.

Аз искам да употребявам, да консумирам, да преживявам. Да имам и да черпя от другите това, което нямам.

Невинаги в рамките на разумното. Искам, за да удовлетворя себе си, осъществявайки прищявките си. Взимам с пълни шепи, за да има за после, за утре, за вдругиден, дори и това време да не дойде. Презапасявам се, в случай че нещо се случи, но то никога не се случва. Душата жадува, тялото получава. Лесно запомняща се формула.

Егоизъм в най-висшата му, чиста форма, останал незабелязан, защото никой не желае да се вгледа. Няма нищо лошо в това, защото всички си боравим с него. Винаги валидно е вечното оправдание: „Ако аз не мисля за себе си, кой ще помисли за мен?“.

Има и полезен егоизъм. Победителят никога не може да спечели, ако не е егоист. Ако минути преди да пресече финала, се замисли за това, че другите участници също са положили усилия, били са наравно почти до самия край, но някаква спънка им е попречила да бъдат първи, дали няма да се поколебае в брилянтния си финиш?

Но в повечето случаи егоизмът се проявява в негативната си страна. Той е чест вредител, когато е намесен в отношенията ни с някого, когото искаме до себе си. Тогава егоизмът в нас говори, а любовта предпочита да замълчи.

Най-ясното си проявление егоизмът намира в ревността: „Човекът, когото обичам и искам, може да поиска да обича някой друг“. Заплахата се корени в собственото ни мислене.

Егоизмът поставя ултиматуми.

Стяга примката около врата на този, който си служи с него. Изборът вече не е избор, а задължение. Кое е по-важно - да задържиш човека до себе си или да угодиш на егоизма си?

Егоистът в нас се чувства ощетен, когато не получи поредното „искам“. Изглежда е готов на всичко, за да има това, което желае. Той не се съобразява със ситуацията, не се интересува кой остава наранен.

Егоистът в нас расте, расте, расте и колкото по-голям става, толкова по-трудно биват заситени нуждите му. Той много обича да действа и разсъждава вместо нас. Благодарение на него започваме да приличаме на малки деца, които все още не знаят нищо за заобикалящия ги свят, не знаят къде принадлежат и как да се държат. Егоизмът показва най-лошото от нас, онези черти, които така упорито се опитваме да прикрием чрез маски, защото знаем, че не са приемливи. Ние не се променяме, просто си показваме рогата, когато бъдем настъпвани по опашката.

Във връзка, без значение дали в основата й стои приятелство или любов, егоизмът е излишна съставка. Разпростира се навсякъде и измества така важните „компромис“, „разбирателство“, „доверие“. Последвалият край е ясен и очакван. Как можем да предотвратим това?

Аз искам, но не трябва да оставам глуха за твоите желания. Ти искаш, но някак си успяваме да се напаснем един с друг. Разсърдваме егоизма и той отива да си търси други жертви.

Виж още за града на егоизма.