Да живееш с еднорог

Щастливият човек наистина съществува

  • 25.08.2016
  • от Хрис Караиванова

Събуждам се с мисълта за него. Не защото е толкова прекрасен, какъвто той всъщност е. Събуждам се с усещането за надвиснало нещастие, чувство, непонятно за човека, легнал до мен. И не толкова мисля за новопоявилата се ненужна депресия, колкото не спирам да се чудя как Той може да е толкова щастлив. Безусловно и постоянно. Щастието е категорична константа в неговия живот.

Това чувство, за което всички мечтаят, просто и тихичко си живее в него като малка светулка.

Ако не ме познавате достатъчно, ще си кажете, че сигурно Той се ощастливява от любовта, която му давам. Съмнявам се обаче приятелите ми да ме опишат като слънчево и любвеобилно съкровище. Напротив. Буреносните облаци при мен се трупат повече, отколкото сте виждали това лято. Така че не, не съм си отгледала щастливец. Този необезпокояван от лоши мисли елемент дойде при мен в завършен вид.

Аз естествено искам да съм като него. Денонощно, безспирно мечтая за това. Опитвам се да се науча на щастие. Лошото е, че при мен всеизвестното “С какъвто се събереш, такъв ще станеш” не действа с пълна сила. Дали от хормони, дали от безкрайно критичен характер, но винаги нещо няма да е наред. Нещо, което липсва или е повече, което е трябвало да направя или пък е било по-добре да премълча. Дежурните драми на един регулярен песимист.

Все пак животът ми се промени около него. Започнах да виждам все повече от хубавите страни на света. По-често вярвам в позитивния развой на събитията, в себе си, в късмета, в чудеса. Заразявам се с усмивки. Правя по-малко ненужни планове. Почти не плача. И това са малко от привилегиите на това да живееш с еднорог.

А той е просто чудесен. По свой начин, разбира се. С неговите човешки слабости и извънземно възприятие за вселената и всичко останало. С любовта му към живота. Свободен в свят, завладян от параноя.

Погледът на един щастлив човек е различен. Ще го познаете веднага. Очите му са добри и сякаш са събрали хармонията и баланса на целия свят.

Тези очи успокояват. Същевременно са живи, горят силно и неподправено. Погледът на моя щастливец пламти по мен и по малката ни дъщеря. С решителността, че ще направи за нея всичко, на което е способен. Ще я обича дори повече от мен. Ще я боготвори. А най-важното е, че ще я зарази с щастие, което моите мрачни облаци няма да могат да скрият.

Често щастието е разсеяно. Забравя да изхвърли боклука или да нахрани котката. Губи всякакви вещи. После лесно ги прежалва.

Не обича и да чисти. Крие се от прахосмукачката. Прахът по етажерките може да се трупа вечно заедно с фасовете в пепелника. Трябва да знаете това, ако тръгвате по този безоблачен път. Всичко си има цена.

Щастието може да се докосне. Можете да пиете с него абсент, на другия ден да хапнете шкембе чорба. Махмурлукът няма да го спре и Той няма да се оплаква. От жегата или дъжда, от шефа, от съседите, от държавата. Няма да чуете да каже, че е имал лош ден, че му е скучно вкъщи, че е ядосан или му е омръзнало да се реди на опашки. Никого не мрази. Трудно е, но опитайте да повярвате.

Естествено, упътване към щастието няма. Има спокойствие и талант за убиване. На комплекси. Има повече разбиране, отколкото обвинения. Понякога дори примирение. Понякога борба. Винаги позитивизъм. И усмивка.

А за мен, за мен оттук нататък е лесно. Защото щастието е не пред вратата ми, а вече е прекрачило прага.

Как да си доставиш брутно вътрешно щастие?