ЕГОТРОПОЛИС

Разказано в полусън

  • 14.08.2016
  • от Дара Илиева

Добре дошли в Еготрополис! Градът на неограничените възможности. Кратък тур би бил полезен за новодошлите. А за постоянно пребиваващите – просто лека разходка, където са свикнали да бъдат. Толкова свикнали, че не помнят как са заживели там. Еготрополис се отличава със забележителни предпоставки за разхищение, превъзбуда, еуфория и безгранично безтегловни състояния с подкрепата на етилови съединения.

Жега и мухи. Навлизам в града по булевард „Трафиградско шосе“ – широко и гладко платно. Отдясно забелязвам красиво имение с огромен зелен двор. Чудя се кой ли обитава. Но това няма значение, след като никога няма да обитавам Аз. Бързо ми минава, продължавам. Трафикът също. Изглежда няма място за всички, трябва да утеша Егото си с цигара през отворения прозорец и леко стоплена бира. Това ме кара да се чувствам добре – трафикът като че ли не е толкова лош.  

Стигам до градската джунгла, пълна с таласъми и други мистични същества. Подминавайки всяко от тях, виждам колко незаменима съм Аз. Азът, президентът на Егото ми, е вече солидно подкупен. Когато Егото действа, Аз мълча. Незаменима в това да преувеличавам, разбирам колко съм силна. Неумела в това да съм силна, съм амеба. Амеба с високо вдигнато ядро. Амеба, превъзходяща стотици други амеби.

Черни очила, дълга черна риза. Аз вървя по парковата алея, обсипана с безброй разноцветни фасове. Вървя студено и грациозно. Погледът ми среща красиво градско същество със стряскащо зелени очи.

Той се спира и ми иска огънче. Аз се спирам и се чудя какво да му поискам.

Гордостта ми бясно иска да надделее, за да продължа напред. Решавам да продължа по Его-пътеката вдясно – самотна тясна пътечка с големи шипкови храсти. Забравям за болката в бедрата ми - това е моята пътечка. Изморих се. Ще поспя поне час. Така е по -обре.

Полунощ. Чувството ми за превъзходство нараства успоредно с количеството джин в кръвта ми. Танцувам и пепелта по пода пропива дългата ми копринена черна рокля.

Танцувам и удостоявам всички същества с липса на внимание.

Погледът ми се спира на някои за миг. Пускам невидими стрелички. Толкова е лесно. До момента, в който усещам как зелените очи се плъзват по мен. Този път нямам огънче. Но и моментът е доста кратък.

Вече виждам тройно – себе си, асфалта и вратата пред мен. Не съм сигурна откъде съм излязла на двора. Главата ми е пълна с памук и се смея силно. Тялото ми тече по оградата, през мен минава топла вълна. Цигареният дим ме изпълва. Таласъм ме заговаря – пита ме как се казвам. Недоумявам, усещам как губя търпение. Просто се обръщам и отивам нанякъде, останала съм сама. И сам Азът е Аз!

Не помня как попадам в бърлогата си. Сама съм, до мен няма зелени очи. Жалко. Увивам се в чаршафите и сънувам съзнателно. Тъпата болка в главата ме побеждава. Останала сама със Аза, мисля как е минал този ден, и всички останали преди него. Без Егото нямаше да мога да мина през тях. Нямаше да са същите. И градът нямаше да е същият. А дали това съм Аз – едва ли някога ще разбера.

И когато нищо не е достатъчно добро, че да го пуснеш в дома си - отглеждаш си егоизъм.