ХИПОХОНДРИЯ, ЛЮБОВ МОЯ!

Трябва да признаеш, че просто обичаш да си болна…

  • 15.08.2016
  • от Белa Димитрова

Пиша го с много голяма обич този текст, понеже и аз дълго време съм била в любовна хватка с хипохондрията. Единственото, което ме спаси от нейната задушаваща и продължителна прегръдка, беше признанието, че съм хипохондрик. Следващата фаза е да я осмееш. С пълно гърло, остро, твърдо, с цялата възможна ирония и сарказъм на света.

Като начало приеми, че можеш да умреш във всеки един момент, по-точно във всяка една милимундра от времето, което прекарваш на земята и то по доста разнообразни начини, някои от които доста нелепи, така че денонощно четене във форуми на оплаквачи, няма да те спаси. Най-много да научиш още диагнози, за които да се притесняваш.

И за бога, моля те, не влизай в сайта на бегемамамафия, в който можеш да си купиш зимни гуми втора ръка и едновременно с това някоя супер експертка да ти каже как се лекува херпес зостер, докато бърка пържени яйца.

Също така всяко едно бодване не е равно на сложна и непосилна за решаване болест ала доктор Хаус. Може да са просто газове, а не лупус.

Ако имаш събрат по хипохондрия, избягвай разговори на медицински теми. Знам, че те влече и винаги натам теглиш разговора, но след това става доста трагично положението от една такава  невинна беседа. Плюс това, отвори си очите, виж колко е досаден събеседникът ти, точно толкова, ако не и повече, си ти самият.

Ще те наведа и на мисълта колко време и пари хабиш за изследвания и висене пред кабинети. А и най-вероятно доста бързо си разконспириран от медицинските лица като хипохондрик. При последното ми посещение при джипито, усетих енергично побутване по лявото ми рамо, с което лекарката ме ориентираше към вратата. Разбира се, не казвам, да се изоставяш и да преминеш в другата крайност – изобщо да не ходиш на лекар, дори да имаш пулсиращ абсцес. Без крайности.

Просто много обичаш живота и прекалено много се тревожиш за него. Стараеш се всячески  да предвидиш неща, които не са във твоите възможности и компетенции, вместо да се опиташ да бъдеш щастлив.

Знам, че е трудно и аз усетих у себе си тази непосилност.  Но ако анализираме по-дълбоко общото ни поведение, ще изплува на повърхността  така нaречената вторична полза от болестта. Нея обичаме по-силно от щастието и спокойствието. Онова усещане, когато си малък и болен, обръщат ти специално внимание, глезят те, всичко ти е простено. Също така е ясно какво не е наред. Има физическо обяснение.

Само че вече си голям/а и трябва да приемеш управлението на житейския кораб, а не да се криеш зад диагнози. Да хванеш своя смела посока, а вятър винаги ще се намери да те побутне напред.

Единственото сигурно нещо на този свят е ходенето до тоалетната и смъртта