ЗАПАЗИ МИ ПОСЛЕДНИЯ ТАНЦ... НА ПИЛОН

Ренета Славова - едно „обикновено“ градско момиче с необикновено хоби

  • 09.08.2016
  • от Пам Велидис

Знаем, че танцът не е нещо, което се обяснява с думи. Той трябва да бъде изтанцуван, но първите стъпки могат да започнат с история, родена между еротиката, спорта и личното преоткриване...

Ренета Славова вдъхновява с това, че е абсолютно „обикновено“ градско момиче, което обаче е открило свое необикновено хоби, страст или спорт. Сами може да прецените. Нейните любими часове преминават в зала за танци на пилон. По призвание освен необичайните форми на тялото, които може да възпроизведе, е любител на театъра, хубавите книги и малиновото вино. Как е загърбила своите притеснения и е събрала достатъчно смелост, за да се занимава с pole dance без никакво намерение да се откаже, е причината да бъде направено това интервю. След края му прочелите го досега поне веднъж опитаха това, което се е превърнало за Ренета в ежедневие – да се противопоставят на гравитацията и да виждат пространството около себе си от буквално всички ъгли, на които са способни. Хората са крехки същества и се страхуват от промяна особено в по-нестандартна сфера. Затова думите на тези, които променят живота си... променят живота ви.

Колко дълго продължи личната ти борба, преди да се впуснеш в това предизвикателство?

О, много. Сега гледам на това време като на изгубено и се ядосвам, че всякакви важни и маловажни решения в живота си съм ги взимала импулсивно и презглава, а за танците на пилон се чудех и самонавивах толкова дълго. Когато се преместих в София, един от любимите ми барове стана RockIt - заради музиката и жестоките маргарити. Така и разбрах за Sonya Pole Studio, защото момичетата редовно имат участия в заведението. Любопитството ме насочи към Гугъл, Гугъл - към едни клипчета и снимки и скоро се хванах, че стоя пред монитора като хипнотизирана. И всъщност си използвала думата „предизвикателство” съвсем на място, защото то наистина е такова, само че с обратен знак. Седях и гледах как тези момичета отправят предизвикателство към гравитацията и прескачат рамките, в които ежедневието ни поставя. Бях толкова впечатлена и възхитена, че известно време изобщо я нямаше идеята и аз да опитам. После се появи онова „Ами ако...” и след година аргументи и контрааргументи от моя страна стъпих за първи път в залата. Което всъщност беше съвсем наскоро, в края на април. Какво прави това? Три месеца. Нямам търпение да напредна, но и никак не бързам, защото се наслаждавам на всяка минутка от процеса.

От какво се притесняват жените, преди да започнат танци на пилон?

От различни неща. Някои се срамуват от телата си, други мислят, че вече са прекалено възрастни за това. Аз се притеснявах от факта, че никога преди не се бях занимавала нито със спорт, нито с танци. Бях твърдо убедена, че съм дърво, което на всичкото отгоре е прекалено слабо в ръцете, за да направи нещо с този пилон. Знаеш ли, просто е невероятно как всички такива опасения бързичко се стопяват. Жените започват да се фокусират върху нещата, които телата им могат да направят, а не върху начина, по който изглеждат. Сама видях как една от мацките спря да се притеснява за възрастта си и от вълна „стара съм аз вече за тези неща” премина на „това никоя от колегите в офиса не го може”. Останалото си идва с времето. Неусетно ставаш много по-гъвкав и изведнъж осъзнаваш, че си доста по-силен. И като казвам „неусетно”, наистина го имам предвид.

За разлика от фитнеса например, където извайването на фигурата ти е самоцел, която превръща цялото занимание в задължение, тук влизаш в залата и се забавляваш. Ама наистина се забавляваш! И останалото идва като бонус.

Кога се почувства в свои води?

Веднага! Наистина. Инструкторките са прекрасни и правят всичко възможно, за да те накарат да се почувстваш точно в свои води и да си тръгнеш щастлив и зареден от тренировка. Просто ги обожавам всичките. А и повечето от останалите хора, които тренират в залата, са също толкова слънчеви и готини. Постоянно си помагаме и редовно се подпитваме

„Е, тоя крак сега какво да го правя, то няма място за него...”

Какви хора ходят на танци на пилон?

Всякакви! Жени, мъже, дори деца. Високи, ниски, атлетични, пълнички, тренирали, нетренирали, инженери, дизайнери, зъболекари, учители, ученици. Всякакви възрасти. Много е пъстро. Има едно ужасно сладко момиченце, което е едва на шест годинки и ми обра точките, когато го видях за първи път. И двете с майка му тренират.

В какво се превърнаха танците на пилон за теб?

Без да искам да звуча мелодраматично - в спасение. Те се оказаха вълшебната сламка, по която се измъкнах от една ужасна дупка, в която се намирах много дълго време. А от опита научих и малко физика - друго си е да тестваш емпирично как работят силите на триене!

Имаш ли любими движения?

Да, има едно, когато се качваш на пилона, свиваш си краката на претцел около него, лягаш назад, огъваш се и хващаш пилона зад себе си. Много ми харесва как изглежда и много обичам да го правя. Трудно ми е да ти обясня така, ела в залата и ще ти покажа. Има и едно, на което му казваме „Дракула” и също много го харесвам. Открих, че на същото нещо в други държави му казват „Игуана” или „Кутия за обяд”. Получава се малко като със съзвездията, когато оприличиш някое на каруца, но някой друг преди теб е решил, че въпросното му прилича на мечка. Голяма мечка. Така де, говоря за тези, които аз мога да правя. От онези, които не мога, имам безброй любими.

Кое е най-трудното движение, което си изпълнявала?

На всеки различни неща са му трудни. Майка ми например много ме ядосва, като развълнувано ѝ покажа какво съм научила, и тя ми отговори „онова от понеделник беше по-яко”. И то наистина често така се получава - нещо, което е супер лесно, изглежда много по-внушително от друго, което си постигнал с мъки, стонове вековни, и накрая няма „браво, маме”, само - „онова от понеделник беше по-яко”. Но да речем, че претцелчето, за което разказах, ми е било най-трудно до момента, понеже доста боли. Направо не знам как ми е любимо.

Получавала ли си травми от изпълнения на движения?

Травми мога да се похваля, че засега съм нямала. Случи ми се да си спукам средния пръст на левия крак (да, знам, че е тъпо), малко съм си понавяхвала това-онова и съм си сваляла кожа тук-таме, но травми - не, дано така си продължат нещата. По-скоро проблем са синините. Кожата ми винаги е била доста чувствителна и цялата съм насинена, но в началото няма как, с времето тези неща отшумяват. Колкото и да е странно, именно така навих много приятелки да опитат и те. След първоначалната реакция тип „ти луда ли си, да се посиня като тебе и после хората по улиците да си мислят, че гаджето ме бие, абсурд” идва готовият ми отговор „ИМЕННО, представи си колко е готино на тренировка, щом това не ми пречи ни най-малко”. И аргументът проработва, защото мацките си знаят, че хич не обичам да ме боли. Досега никоя не е съжалила, че е дошла на тренировка, даже напротив, от втория път са вече с карта.

Само на пилон ли танцувате, или има и други уреди?

Има и други, да. Освен по танци на пилон редовни тренировки имаме и по въздушен обръч, което също ми е много любимо. Иначе има и разни други въздушни акробатики - на воали, въжета, спирали, летящи пилони, трапец и какво ли още не.

Ще разкажеш ли някоя смешна история от залата?

Не се сещам за конкретни случки, като цяло е много забавно в залата и постоянно се случват разни смешни неща. Аз например много харесвам изпълненията в двойка и с една приятелка, с която се запознахме в студиото, страшно сме се ентусиазирали да си ставаме партньорки на пилона. Голям смях пада, докато се координираме и от време на време се случва някой клет нос да посрещне нечий чужд крак (понеже още не сме достатъчно гъвкави, да се ритнем сами в лицето). Има моменти, когато ентусиазмът взема превес над преценката и резултатите си болят. С момичето, което споменах, тъкмо вчера тренирахме заедно и аз по едно време се обръщам, виждам я - легнала на земята и гледа тавана в делириум. Питам я „Лиленце, какво стана”, а тя лаконично заявява: „Ако бях мъж... вече нямаше да съм мъж”.

Много се смеем и когато си направим снимки и видим резултатите от тях. Поне в началото повечето движения са доста болезнени и когато най-накрая заковеш някое, върху което си работил последните няколко тренировки, в пристъп на гордост искаш да запечаташ момента.

После виждаш снимката и осъзнаваш, че не е както си мислел и всъщност не си направил нещо супер красиво, защото лицето ти говори съвсем друго и ако някой фотошопне зад теб стадо разярени бизони, изражението ти ще бъде съвсем адекватно за ситуацията.

Какво е напълно забранено в залата?

Дрехите! Шегувам се. Но не съвсем, де. Трябва да сме с къси клинчета и бюстиета, защото кожата ни е това, което ни закрепя на пилона, няма как иначе да се задържим на него. При обръчите е обратно, там сме с дълги клинове, защото иначе боли. И е много, много важно в никакъв случай да не сме се мазали с лосиони и кремове, първо, защото така със сигурност ще се пребием, и второ, защото по този начин правим пилона опасен и за следващия, който го използва. Пръстени също не се носят, защото нараняват пръстите, а пилоните се надраскват.

Мания ли е пилонът?

Определено да. За мен е. Поръчах си пилон за вкъщи и когато пристигна, се оказа, че всъщност няма как да се закрепи.

Сега си търся балтон за копчето, т.е. търся си нова квартира за пилона. Приоритети, какво да ги правиш.

Има ли предразсъдъци към танците на пилон?

Има. Странното е, че хората не виждат нищо нередно в късите тенис полички и триката за художествена гимнастика, но нашето облекло някак си успява да им накърни разбиранията за морал. Каква е разликата? Както вече споменах, това, което ни държи върху пилона, е голата ни кожа. А дори и да не беше така, двойният стандарт е налице. Да не говорим, че според мен човешкото тяло е едно от най-красивите и почти съвършени творения на природата и трябва да спрем да се срамуваме от него. Най-много се изненадах да открия, че сред връстниците ми има повече хора, гледащи с неодобрение на това, което правя, отколкото сред приятелките на майка ми и бившите колеги на баба ми. Ще ме помолят някога тези хора да им отворя някой добре затегнат буркан с краставички, ха-ха... Но шегата настрана, като че ли все повече танците на пилон започват да се оценяват като спорт и изкуство и това много ме радва.


Как семейството ти прие новото ти занимание?

Баба ми беше във възторг от самото начало. Тя направо е влюбена в едната от инструкторките ми от участието ѝ в едно предаване, та пощуря, като ѝ казах, че съм се записала. Майка ми в началото не гледаше с добро око на танците на пилон, а сега постоянно си пращаме клипчета на изпълнения, които сме харесали. Първа ми „лайква” снимките във Фейсбук и после ми мрънка за още. Много ме подкрепя, окуражава и надъхва и искрено ми се радва. Баща ми е доволен, че най-накрая открих своя спорт, но синките ми никак не му се нравят, та покрай него ходя с дълги дънки.

Преоткриваш ли се на физическо ниво и не само?

Знаеш ли какво преоткривам - уличните лампи и пътните знаци. Всеки път като минавам покрай такива, потискам един особен импулс да се метна отгоре им. Понякога не успявам.

Какво ще посъветваш всички мацки, които се двоумят дали да започнат танци на пилон?

Да спрат да се двоумят ВЕДНАГА, за да не съжаляват като мен после, че не са започнали по-рано! В най-лошия случай това просто няма да е тяхното нещо. Същевременно има огромен шанс записването им на танци на пилон да се окаже най-хубавото нещо, което наскоро са правили за себе си.

За кого ще запазиш последния танц на... пилон?

Тук ще запазя мистериозно мълчание като за финал, но държа да отбележа, че въпросът много ми хареса.