ИГРА НА ЛАСТИК МЕЖДУ ДВЕ ПОКОЛЕНИЯ

Или как се пази равновесие, когато с единия крак си в света на възрастните, а с другия скачаш из детските години

  • 03.08.2016
  • от Кристина Христова

Ръководим екипи от хора, а все още не можем да свикнем да ни наричат "една жена/един мъж". Изваждаме USB-тата безопасно от лаптопите си, но не се научихме да постъпваме по същия начин и с неуспешните връзки. Живеем здравословно и пием витамини във формата на жирафчета. Уж сме пораснали, а ни се струва рано да напуснем плюшената прегръдка на старите безгрижни дни. И в това няма нищо необичайно.

Повсеместното snooze-ване на алармата на живота е толкова характерно за нашето поколение, че някой ден сигурно ще бъдем отбелязани в учебниците по психология като генерацията на Питър Пан. Мислехме си, че по магически начин ще се превърнем в сериозни човеци. Че лего-бутонът в мозъците ни ще се самоизключи.

И ето ни. Външно узрели.

Здравей, Топлофикация, прати поздрави на НАП от опашката в КАТ.

Купуваме си бутиково вино, защото се отличаваме с улегнал стил и внимание към детайла. Скришом мятаме в пазарската кошница и пакет желирани бонбони. Все пак гумираните мечета, кока-коли и ананаси са най-доброто мезе за бяло вино. Червеното върви много добре с чипс паприка, от мен да знаете.

Все още подскачаме, като чуем песничката от “Плодчетата”. Тайно ловим покемони на оперативки. Играем си с конструктора на децата през нощта. Обясняваме на малките си братовчеди, че играчките от шоколадови яйца днес се сглобяват хипер лесно, не са като онези яките от едно време. Не се замисляме дори за миг, че може би ние сме се променили, не играчките. Сякаш играем на ластик над невидимата граница между детските години и света на възрастните. Ту сме тук, ту ни няма.

Вече сме открили отговора на въпроса “Какъв искаш да станеш като пораснеш?”. Малко е тъжно, че той се различава от някогашните мечти.

“Водолазен” отпадна, остана само костюмът.

Обаче знаете ли какво... Никога не е късно да си заплюем друг отговор. Или пък да се опитаме да станем принцеси. Кейт Мидълтън успя, значи има надежда.

По-старите поколения ни стрелкат с преценяващи погледи. Питат кога ще започнем да се държим като възрастни. Отраснали под диктатурата на каубойските книги и уестърните, в тийнейджърските си години (които по онова време са се наричали “юношески”) те са мечтали бързо да се превърнат в сериозни личности, лишени от отпечатъка на слънчевите детски дни.

Ние пък мечтаем музиката да не спира, да се возим пияни на влакче в Дисниленд и завинаги да стискаме пухкавата лапа на Тед. Ходим на работа с кецове. Добре че компютърните ни умения успяват да заблудят хората над 50, че сме самородни гении и все за нещо ни бива.

Еми не щем да порастваме напълно. Не искаме, защото виждаме цената, която трябва да платим за това, както пееха Ramones. Искаме да бъдем полезни на обществото, но не щем да си лъскаме обувките сутрин, докато децата ни молят да им обърнем внимание. Не искаме да оплешивеем, не искаме да сме изпълнени със спретнати съмнения, не искаме да теглим заеми, за да си изглаждаме бръчките.

Не искаме да се оженим, да гледаме новините заедно и после да се разведем.

Защото знаем, че това е фарс.

Ти си един готин и красив човек. На 20, 30, 40 или 70. Това, че обичаш да гледаш анимации, не означава, че не можеш да отгледаш три деца и да бъдеш полезен на обществото. Това, че караш скейт през уикенда, не ти пречи да си страхотен счетоводител. И хич не си прекалено стар за люлките. Някой ден обаче ще бъдеш. Затова по-добре излез и се порадвай на здравите си кокали, докато още можеш.

Провери дали си във фаза втора младост