ОБИЧ

Където има вино за допиване

  • 09.06.2016
  • от Габриела Андреева

Пусни музика и извади батериите на стенния часовник. Телефоните ще захвърлим в другата стая. Сега е време за нас. Песните обаче са машина на времето с криминално досие. Без да питат, ни връщат към старите случки, където останало е нещо недоизживяно, недоизказано, ненаправено.

Където има вино за допиване, тютюн за пушене и вдъхновение за писане. Там, където още се смеем на същите смешки. Където беше твърде хубаво, за да забравим лесно. Там, където секундите бяха вечност, а ние безкрайност...

Поредният шлагер зазвучава без позволение! Връща ни в детството. Спомняш ли си? Чуваше се от синята лавка, когато бягахме от час, за да се усамотяваме в задния двор. Крадяхме минути за двама. Крадеше ми цветя, а аз - бонбони. Бяхме малки. Бързо пораснахме.

Вече никой не обръщаше внимание, че се целуваме, а ние го правехме навсякъде. В гаража, на балкона, в магазина, на плажа. Криехме се и се губехме, за да се намерим, докато накрая спряхме да се търсим. Вечните балади ни припомнят сладките моменти на първата любов, а след това сълзите и горчивия вкус от поредната раздяла.

Всяка мелодия олицетворява образ.

Някои образи се повтарят често.

Други са излишни!

Сменяш песента. В съзнанието ти изниква любима картина. Пътят към морето. Затваряш очи и се пренасяш там. Виждаш толкова много цветове, поля със слънчогледи, макове и лавандула.

Усещаш аромата им, чуваш птиците, усилваш радиото и пееш точно тази песен. Прозорците са отворени, ръцете навън. Близо си. Вятърът носи мирис на водорасли и рапани. Свобода! Мечти! Любов! Различна. Импулсивна. Луда. Неволно се сещаш за нея, някоя си. А аз за него, някой си.

Друга препратка към първа среща. Стъпки в пясъка, късен залез, неуморни танци, нощно къпане, изгрев на време. Първа целувка, нова тръпка, вдъхновение, адреналин.

Пръстите вплетени, очите изгарящи, косите без ред, емоциите също. Закуска в леглото, вечеря навън, после наобратно. Последен разговор, думи на раздяла, ръцете ненужно студени и самотни. Съзнанието повтаря акорди на китара, разпилени мисли, дрехи, чувства. Отново ни обърква. Кому е нужно?!

Няколко песни са на път да превърнат мен и теб в тъжна история без поанта. Умът ни препуска лудо през годините, рисувайки лицата на отминали любови. Спомените са различни, но анархията в главите ни е еднаква.

Безсмислено се връщаме назад, чудейки се къде сбъркахме с предните и защо нещата не се получиха. Защо всичките ни „велики моменти“ са в минало време? Е, причини със сигурност е имало, но вече не помним.

Идеализираме миналото, защото пазим само хубавите моменти и забравяме лошите. Казват, че умните се учат от грешките на другите, а наивните повтарят собствените си по няколко пъти. Ще ми се да сме от умните. Защото знаеш ли?

Днес ми се обича!

Не ни трябват ноти. Спри радиото и се върни в леглото.

Днес ще е велико!

С ДВЕ РЪЦЕ ЗА