НОЩУВКА 5 ХИЛЯДИ ЗВЕЗДИ

Посвещава се на едно славейче, което излетя от кафеза твърде рано

  • 17.05.2016
  • от Илина Григорова

По тънките стени на палатката се чуваше тихото, но ритмично трополене на капките дъжд. Беше валяло цяла нощ. Но слънцето започна вече да изгрява и можехме да видим  тънките, насечени бразди, които оставяха след себе си „сълзите на Господ“, както ги наричаше тя. Познавам я или по-точно познавах от 6-годишна.

Единствената в квартала, която дори в горещите, разстилащи се летни дни предпочиташе да гледа National Geographic,докато навън до късно посред нощ ние крещяхме като обезумели диваци и играехме на  „Стражари и апаши“ , „Криеница“ и футбол.

Когато пораснахме и вече доскоро малкото, но наше си пространство пред блока ни се стори тясно, открихме света на големите приятелски компании, пиенето на бира, спането на открито, дългите и продължителни екскурзии по планините, на морето, къде ли не.

Винаги на палатки от ранна пролет до късна есен, когато ти се струва, че ако заспиш навън, дори да си се сгушил в два спални чувала, ще се събудиш в прегръдката на бялата смърт.  Толкова е студено и смразяващо. И толкова приятно, когато усетиш спасителните лъчи на слънцето в ранните часове на деня, когато с все още прилепнали от съня очи разпънеш крайници и усетиш разливащата се по теб на талази топлина, нахлуваща в кръвта ти, прогонваща окончателно тъмните сенки от нощта, която не бърза да си ходи.

Но ти знаеш, че всеки момент няма да има следа от нея. Както и от страховете ти. Защото страховете винаги хвърлят дълги сенки в тъмните часове на деня, зареждат се с енергия именно тогава, а на сутринта, колкото и да се дърпат, няма начин: ще се изпарят.

Мислехме си, че така ще е вечно. Спане на открито, премигващи над главата ти звезди, вечеря край лагерен огън, пътуване на стоп и никакви тревоги за пари, гаджета, социални мрежи, дипломни изпити и „ще ми се обадят ли” след поредното интервю за работа. Мислехме си, че винаги тя ще дрънка на оная китара, която толкова обичаше, и ще ни разказва някоя  история за пещери и прилепи, които й бяха любими. Разбира се, често реалността и илюзията се разминават със скоростта на японски влак стрела.

Минаха години и нашите пътища се разделиха.

Все по-рядко се срещахме край лагерния огън,  все по-рядко гледахме нагоре към звездите и все по-често надолу към тъч скрийните на телефоните.

Поне ние, де. Тя продължи по същия начин като преди – далеч от мрежата на телекомуникациите и лазенето под масата след 10-ата часа уиски.

Минаха години и все по-рядко вечеряхме с горещи картофи,  буквално извадени от жарта. Никой не знае какъв е точно вкуст им. Защото имат вкус на огън, изгорели, без подправки по себе си, без претенциозна салата с рукола, спанак и моцарела като гарнитура.

Минаха години и все по-често единственият къмпинг, за който имах време, е този на терасата.

Единствената допирна точка с огъня стана скарата на дървени въглища. Замених колелото с кола. Спрях да търся подходящо място за къмпингуване (да не е на твърде открито и все пак далеч от дървета и ако може близо до вода). Когато отивам на море, питам: „Колко ви е нощувката?“, а не къде се намира къмпингът.

За мен да спиш навън, да спиш сред  природата означава единствено и само палатка, шалте, спален чувал. Не мога да разбера хората, които тръгват от къщи с цялата си покъщнина, каравана, по-голяма от квартирата ми, електричество, вода, подвижен мобилен душ (вана?), миникухня с печка и  дори плосък телевизор, за да гледат Европейското. Да изнесеш дома си на плажа не те прави супер, мега якия пич, който обича природата и обича да спи на открито.

Покрай мен мина и замина цялата тази луда дискусия, целяща за пореден път да ни разедини: да забраним ли палатките или не? Никога не съм си и помислила, че ако ще и законът да го прилага лично Ангела Меркел, ще има сила на света, която може да забрани на човек да спи на открито, на свобода, под звездите.

Да си запали огън и да се взира в него с часове дори когато усеща, че лицето му сякаш ще се подпали всеки миг.  Няма закон, който може да ни забрани звездите. Няма закон, който може да забрани да дишаме  кристалночистия въздух в планината. Няма закон, който може да ни забрани природата. Нито шумолящия вятър в листата на дърветата. Нито пропукващия  звук от гаснещ огън.

Няма закон, който може да ни забрани свободата. Няма и закон, който да спре неумолимия ход на времето, което ни разделя с хората, които обичаме, понякога за малко, понякога за малко повeче.Понякога завинаги.