ЖИВОТЪТ – ТОЗИ ЛЪСКАВ АМБАЛАЖ

За избора да „ваканцуваш“ или да започнеш да се чуваш.

  • 11.05.2016
  • от Михаела Самарджиева
  • снимки: www.flickr.com

Из дневника на едно различно лято.

Преди време един приятел ми каза, че понякога да останеш в тишина е едно от най-трудните неща на света. Познавах и едно момиче, което постоянно беше във вихъра на танца – купони, субстанции, приличен секс, приятели и прочие. В дома й буквално беше Аврамов дом, а хора имаше дори когато си сушеше косата на излизане от банята.

По-късно разбрах, че на нея просто й беше дискомфортно да остане насаме със себе си. Тя се чувстваше конфузно с тишината, защото просто нямаше какво да си каже или да научи от собственото си Аз.

Аз пък съм си толкова самоинтересна, че взех едно съвсем обикновено за мен решение за това лято, което обаче се оказа толкова необикновено, че хвърли приятелите ми в остър шок и мистична бъбречна недостатъчност.

Когато едно напълно нормално, средностатистическо 28-годишно момиче, без извънбрачни деца, неосъждано, с интересна работа и доста познати в арт средите, най-вече на градския софийски ъндър, реши да си вземе парцалките и да каже „майната ви/или му“ на всички и всичко и отиде на село да сади босилек и перуники за цяло лято, това явно може да предизвика мини криза, подобно на тази в Близкия изток и да създаде усещане в приятелите й, че тя или нещо е мръднала, или отива да се друса с опиум и да танцува паневритмия с Бялото братство.

Там, където отивах, има кафенета, магазини, има доста хора и скъпи автомобили, градът не е малък, но в представите на обкръжението ми аз щях да пребивавам минимум някъде между Чукотка и Азербайджан. Истината е, че понякога не прегаряме от работа, стрес и градски транспорт, както е в научнопопулярните филмчета, защото чисто и просто тук не е Ню Йорк.

Не ни мъчи любовна драма, не искаме седем години в Тибет или чай с Джулия Робъртс в индийски ашрам – искаме просто тишина и досег със земята. Което също не значи, че сами си сковаваме дървена колиба насред нищото или мълчим с дни в името на велико просветление – не!

Просто искаме време със себе си, с небето, с бабината къща и с простичките неща, които не изискват ъплоудване, качване и seen.

Изискват две очи, две ръце, желание за работа, стягане на стара къща и сърце, за да се насладиш на всичко това.

Едно такова решение обаче се оказва доста по-трудно, отколкото си си го представял. Когато го споделих с приятелките си, те казаха: „Ама само за уикенда нали?!“, а когато чуха „не“, последва дълго мълчание и няколко съществени въпроса: „Ама там мъже има ли? В смисъл как ще си намериш гадже?“, „Ще имаш ли интернет?“, „Ако има басейн, и ние идваме“ и логичното „Щом си го решила, ще те подкрепим, това е яко решение“, с погледи, издаващи моменти на болезнен ПМС и следродилна депресия, придружена с тайно злорадство, че някой е и по-луд и по-прецакан от теб.

Един приятел пък директно ми каза „Е, ти луда ли си?! Ще станеш бабичка!!! Всичко наред ли е?!“. А когато му отговорих, че да трипвам понякога и да стоя затворена в апартамент през деня, докато всички са на работа, а само вечер да излизам да се напивам и да се шляя безпаметно по градинките не ме блазни, той отговори: „Тук може да завъртиш нова работа, гаджета, случки – живот“.

Животът – този лъскав амбалаж, както го нарича великата Цветана Манева, е доста субективно понятие. Всеки го живее, ама май никой не го разбира изцяло. Или си го разбира по неговия си амбалажен начин. Животът, за който този мой известен приятел ми говореше, всъщност се случваше с пълна сила тук, където за нещастие на всички акостирах в един слънчев седми май.

И той – животът си циркулираше и в щъркеловите гнезда на всеки стълб и в реката, която вечер прави онзи аромат на мокра земя, който го има само тук, и на пазара в събота с помакините и домашното овче сирене, което е в тежък флирт с родопско ягодово сладко.

Животът беше в набръчканите ръце на бабите, които ми даваха мотичЕта и лопати и ми се смееха, че не мога да различа кервиз от магданоз, и в очите на селските деца, които тичаха боси по прашните тротоари и ядяха топъл ръчен от Самоков всеки следобед.

Тоя живот не беше амбалажен и точно е заради тоя живот дойдох.

Ходя по партита от 14-годишна, друсах се от 15 и спрях някъде към 19 исках да познавам всички и да съм навсякъде, защото е яко. Бях навсякъде и познавам всички, поне от тея „наш‘те“ артистични, готини и творящи млади хора.

Графити артисти, рапЕри, художници, писатели, много писатели, хора, занимаващи се с медии, графични дизайнери, актьори, музиканти, бармани, много бармани, диджеи и кой ли не.

Приятелите ми са шарени и аз ги обожавам, но се изморих от амбалажа. И в най-якия артист, и в най-красивия барман, и в най-талантливия писател често и почти винаги се крие едно обикновено дете с ръчния хляб от фурната в юлски следобед.

И в тези хора се крият просто хора. Понякога твърде обикновени. Толкова обикновени, колкото не ни се иска чак, но факт. Амбалажът е в това да живееш живота си само с представата за него.

Кое трябва, кое е яко, къде трябва да ни виждат и с кого, какво да носим, какво да не носим, с кого да общуваме, селфита, социалки, показност, поза, хипстария, Народен, бири, партита, едни и същи, едно и също – амбалаж. Не че е лошо, но понякога не е лошо и да поживеем малко извън системата.

Защото системата понякога са точно ей тези наши заучени неща, с които се бунтуваме и се правим, че живеем извън нея, но всъщност си създаваме нова и пак сме вътре. Coll системата на градски видове, облечени в марки със свежи другарки на по няколко угарки, също е система – нова и уж много готина, но отново ни вкарва в едни и същи заучени действия.

Мимикрията е доста готина имитация на живеене, но не е самото живеене.

Вчера имаше градушка и нямаше две други неща – интернет и телевизия. За последните на никой наоколо не му пукаше. Вчера спах най-прекрасния следобеден сън на едно от онези железни легла с лодки на рамките. Слушах дует „Ритон“ на плоча от стар грамофон, докато пълнех дупка с едни много тежки камъни и се учех как се управлява строителна количка с едно колело.

Вчера видях един изключително красив младеж да вози мацката си на синьо балканче и да я целува, докато пият лимонада за 50 стотинки на центъра.

Утре трябва да стана рано, защото има да се плеви един цял тротоар, имам да изкачвам планина и да боядисвам. Вечер пуша – цигари до реката под луната и слушам всякакви щурци и буболечки. Има и едно голямо овчарско куче – естествено Караман.

С Караман често си говорим за живота. Той си мисли, че съм градско момиче – очевидно луда, а аз непрекъснато му повтарям, че е мега пухкав. Утре е време за чай от маточина, йога и каквато работа дойде. Утре също ще е хубаво, защото тук расте живот и земята чака.

Някой да я види, някой да я чуе. Чака ръце, чака очи, чака целувки и лимонади. Приема и луди. А за амбалажа – амбалаж вече трудно се сещам какво е…

ЗА РАЗЛИЧНОТО ЛЯТО СА ТИ НУЖНИ ЕЙ ТЕЗИ ПЕТ ОТБИВКИ