Гневът на слабия характер

Убий простака с мълчание или пък не

  • 25.04.2016
  • от Пам Велидис

Почти всеки човек се страхува от процеса на остаряването, защото го възприема единствено като признак на износване за организма, който има. Истината е, че с годините неудовлетворени остават повече тези хора, които са слепи за преимуществата, трупани  с всяка следваща година.

Едно от първите неща, отпадащи с годините от характера на човек, е агресията. Някой би казал, че тя се замаскира под възпитанието, давано от родителите, но тя е съзнателно изчистване от ненужния товар да извършваш действия, които повече пречат, отколкото да помагат. Това се случва, когато човекът пораства, а не просто старее заради наложените природни закони. Растежът на физическо ниво за жалост няма нищо общо с духовното и личностно израстване.

Не откривам нищо мъжествено в мъже, които бият с ръце, а не са се научили да удрят с думи по неправдата. Не разбирам жени, които изпадат в истерия и агресия срещу конкуренция, без да опитат да я разбият на пух и прах с интелект.

Агресията е симптом на неувереността в човека. Не разбирам защо все по-често ми се налага да се здрависвам с нея, да я разпознавам в очите, които срещат моите, а тихо облепят блясъка й с изкуствена усмивка, за да остане прикрита достатъчно дълго и да се прояви с пълна сила най-неочаквано. Размишленията ми за това проявление при хората, което съвсем не приемам за човешко качество, е заради конкретен случай. 

Охрана на столичен мол нападна мой приятел, защото е влязъл с колело в обекта. Когато това се случи, отидох, представих се и попитах дали са му казали учтиво да излезе, а погледите им бяха толкова изплашени, все едно ги удрям с шамари. Просто им говорих любезно и спокойно, докато те сумтяха зачервени, изнервени, приличащи на бесни зверове, но не и на хора. Тези погледи потвърждаваха това, което си мислех.  Просто са започнали директно да го дърпат и нападат.

Това, което ме изкара извън равновесие, беше, че след като ситуацията стана по-спокойна, се смееха на действията си. В този момент пред очите ми се разкри нещо, което винаги съм знаела – агресията е висша форма на простотия. Всичко се подреди и всеки получи заслуженото си, защото не замълчах.Затова имам да кажа нещо на всеки, който става свидетел на агресивно поведение, независимо дали към близки приятели или непознати.

Никой не трябва да мълчи срещу гнева на слабите характери, а да дава уроци, за да потуши нездравословните изблици на насилие, на което са способни хора самозабравили се в своето неизрастване и комплекси,

страдащи от нуждата да властват тиранично, защото са безвластни в контрола над собственото си съществуване.

Това е просто един лек пример, но генерално съм силно отблъсната от индивиди, които не са изградили своята личност, но са осъзнали своята незначителност и имат нуждата да я преодолеят, като унижават и нападат други хора без причина или с минимални причини.

Всички ние сме прашинки във вечността, животът ни е едно премигване на вселената, но преодоляването на тази незначителност, присъща за всяко човешко същество, спрямо галактическите закони няма да бъде постигната с поведение, което съзнателно вреди на останалите. Неслучайно знаменитото заглавие на Толстой е „Война и мир“, а не „Война за мир“, защото насилието поражда единствено насилие.

Човек е способен да стане свободен, когато генерира любов, структурираща силната му позиция като хуманен индивид в света. Всичко останало, включително агресивното налагане на толерантност, е болезнен преход към нещо чудовищно.

Мълчанието срещу подобни действия е престъпление срещу човечеството. Мисля, че достатъчно дълго хората са мълчали, за да позволяват все още да бъдат неми свидетели на действия, които ги отвращават.

Не подминавайте с лека ръка, защото тежките ръце ще достигнат рано или късно до вас и тогава мълчанието няма да ви спаси,

тогава ще разберете, че то е по-дългият път злото да ви застигне.

ВИЖ НЯКОИ ВАЖНИ НЕЩА, КОИТО ТРЯБВА ДА ЗНАЕШ ЗА ЧАЙКИТЕ