„ВЪРВЯТ ЛИ ДВАМА...“, ГИ ОСТАВИ НА МИРА

Всичко, което той иска...

  • 18.04.2016
  • от Стефан Икога

Моля те, не се прегръщай с гостите.
Не им подавай вилица,
изплюй им се във супата,
а после в пицата. 
Кажи им, че тоалетна нямаме,
да са пикали навреме
и че е време да си ходят, ще си лягаме.
И няма да си легнем. 
Ще цъкаме на Мортал, 
ще те уча на фатали и как въобще се правят комбота по халат.
Ще решим брадата ми,
ще си говорим за синките по бедрата ти и колко по-вкусни от баници се разтапят,
когато ги хапя.
Когато вечерям с тях,
а ти се кикотиш от гъдел е по-вкусно, отколкото,
когато има и други възрастни да ни пречат.


Аз съм на 25 години. Искам да гледам домати, да отворя кофишоп в София, да отида до Белград, да стана велик писател или поне писател, или поне да ми се пише от време на време. Искам никога да не ставам свидетел на война, да си имам куче и двор, и градина с цветя. Искам никога да не си тръгвам от къщи. Искам родителите ми да са безсмъртни, да няма коли по тротоарите и всички да карат колела, и да се возят в метрото, и да спрат с тия шибани клаксони. Искам рекламите да не са тъпи, а книгите да ми влизат в главата като на Нео – кунгфуто и картечниците.

Искам да се върна назад във времето. Да мина отново през стражари и апаши, бранета на черници, катастрофата, оная видеокасета в главата. Незабравимия момент, в който осъзнах, че ми миришат мишниците. Манията по чекиите, като мама ме хвана, като правих секс – горе-долу, като се мотаех в Тел Авив, без да знам къде се намирам, защото баща ми бе така услужлив и ми купи хашиш. Когато за пръв път си включих Плейстешъна и превъртях Краш сто пъти. Като си купих билет за Корн. Като писах ужасно скучни неща, за ужасно скучни момичета.

Като три месеца ме черпеха с кокаин, а аз не исках да обидя никого и едно момиче ме изнасили, а после отиде в Италия и си роди бебе.

Искам отново да направя добро впечатление на някакви хора, да ми пораснат крила, да ми се вирне носът, да си купя всички любими дрехи. Искам отново да оплешивея на седемнайсет и да си говоря с дядо ми през нощта, докато не го чуя да захърква. Искам да ям от всички баници на баба ми и да си върна летните ваканции, и радостта от „Идва детският влак, приказният чудак...“.

Но най-много искам на 18 май 2012 пак да я видя тъжна, с огромния син пуловер, с айфона, заради който я мислех за супер богата. Искам отново свише да знам, че е рускиня, да се почувствам умен и да се окаже, че е от Молдова и че изобщо не ми пука от къде е. Искам пак да й науча фамилията и да не я разбера какво ми казва в първия момент. Искам пак да се окаже достатъчно глупава и да се влюби в мен.

Искам да ядем бонбони и да се караме за глупости, да имаме апартамент с огромна котка и тераса и да не заминава

на тая тъпа бригада след един месец, защото самолетите понякога падат в океана, а аз искам да й направя бебета и да ходим заедно на погребения и по други щастливи събития, които ни правят все по-сами, все по-заедно, все по-вкъщи и все по-завинаги.

Всеки влюбен ще ви каже – „Майната й на физиката, бог, на наш‘те, ваш‘те, Монтеки, капути, пацифисти и майки с деца в спасителни лодки. Бих  натиснал червеното копче, без да се замисля, ако то би осигурило по-добър свят за нея и мен“.

Бежанци, роби, дечица в заводи, китове пълни с капачки, жирафите, които Стоичков убива, за да спаси Африка, жертвите на тероризма, катастрофите, затлъстяването, бедността, безграничната несправедливост на инвалидния стол и всякаквите други гадости – да се оправят.

Единственото нещо, което ме интересува е аз и тя да станем ужасно стари заедно, за да можем максимално дълго да се подиграваме на хората, да гледаме филми, да опитваме наркотици в планината, да ровим по кошовете в магазините втора ръка. Да се радваме на пълния хладилник, дъгите, светкавиците и дебелите дечица по улицата, на некролозите със смешни имена и на евтините портокали в супера.

И докато тъпите копелета търкат билети, надявайки се да имат възможност да избягат от живота си, накрая на нашия да се окаже, че си е струвало да се помотаем напред-назад заедно, че не сме били обикновени жертви на синдрома „ебе ми се и ме е страх да съм сам“, а през цялото време сме вървели към идеалния край, на два съвсем обикновени живота. Който умре последен, гаси лампите.

С+Л = ВНЛ

Но преди да дойде този момент, забъркай си нещо за пиене!