КОМШУЛУКЪТ НЕ Е ТОВА, КОЕТО БЕШЕ

Моят вход е моята крепост или колко е важна етажната собственост

  • 27.03.2016
  • от Ивелина Иванова

Човек си избира приятелите, но не може да си избере съседите. И въпреки че комшулукът не е това, което беше, животът врата до врата все още има своите колоритни моменти, които ту ти изправят косата от нерви, ту те презареждат с нови комични истории за маса.

Ще започна отвън навътре. Живея в готина кооперация с китно дворче и лъскави общи части. Когато се прибирам с хора, които за първи път ми идват на гости, въвеждам си кода на двете места и очаквам с нетърпение позитивното повдигане на вежди по повод хотелската обстановка и високотехнологичния достъп до дома ми.

Така де, чувствам се важна като Киану Рийвс в женско тяло, разполагащ със собствена матрица за достъп до 33-ти апартамент.

Ако се вживея малко повече, мога да докарам и нахакания маниер на Ни Ло от „Папараци“, но все пак държа да изглеждам естествено. Друго сравнително модерно явление за средностатистическата етажна собственост в България е сформирането на Viber група на кооперацията, в която се организира всичко - от издирване на скрития труп в шахтата до съседски денонощен патрул. Без да преувеличавам. За съжаление очакванията ми, когато  се присъединих, бяха съвсем други, но ще стигна и дотам.

Оказа се, че животът в такъв скъпарски блок не е никак лесен. Освен че входната такса е колкото половината ми наем, номерът с „Ама аз само стълбите ползвам...“ не минава пред домоуправителя, както в една нормална панелка. То са камери, чипове, фотоклетки, автоматични механизми, градинари и пр., а самият домоуправител е със статут на министър-председател (впрочем, имайки предвид кой е истинският такъв, може би шефчето на блока върши повече работа). Примирила съм се, че няколко дни от месеца работя само за да си позволя да минавам легално през входа от метал и огледала. Затова пък мястото е раят за всяка кифла – накъдето се обърнеш – ти! Можеш да се видиш отпред, отзад, отляво, отдясно, отгоре, отдолу. За снимки обаче не е много подходящо, тъй като синята дискотечна светлина ме прави дебела и смятам да се оплача на следващото събрание.

Та присъединявам се аз към групата, ентусиазирано си слагам най-хубавата снимка и очаквам, че съседът, на когото съм хвърлила око от няколко месеца, ще се възползва от достъпната ми лична информация и ще дойде за сол до няколко дни. Да, ама не. Бидейки обикновен наемател в сградата, стоя встрани от разговорите за шлангове, щрангове, въздуховоди, гаражни драми и т.н., но за да не изпусна важна дори за мен информация, се налага да прочета романите, които всекидневно се изписват. Не съм предполагала колко свободно време имат тези хора, още по-малко пък ми е минавало през ума, че биха го използвали, за да докладват кога на какво мирише в малката им тоалетна! 

Дискусиите за ароматите в блока стигнаха до предположения за изоставен труп в необитаемия апартамент на 4-ти етаж, за умряло животно в отворите за интернета или за котка хищник, пируваща с невинни гълъби в нашия секси вход.

Имах самочувствие, че съм човек с въображение, преди да проследя на какви обороти работи това на някои мои съседки, които периодично се разхождат по етажите да душат като немска овчарка от отдел за борба с наркотиците. Така и не видях котката стръвница Джеферсън, която в крайна сметка отнесе отговорността за кофти миризмата във входа и стана по-обсъждана от мнимия атентат на „Плиска“.

Чувствителното обоняние на моите съседи е особено чувствително по отношение на манджите.

„Добър вечер, съседи. Някой е готвил шкембе?“ Да, ама не казва, защото всички ще му се изсипят на гости.

Барбекю в двора по американски тертип приключва с български последици, а именно светкавичното включване на кореспондентката от 5-ия етаж и, разбира се, половин блок недоволни. Благодарение на нея между другото, дори когато съм извън града, съм в течение с менюто на милите ми комшии, а скоро едва ли някой ще се осмели да си метне две пържоли на скарата в двора, за който плаща, камо ли на балкона.

Едно от малкото по-страшни неща от това да усетиш кулинарния избор за деня на съседа ти е това да го поздравиш. Само в България едно „Добър ден“ във входа би създало тревоги дали пък, ако отговори, няма да се наложи да си размените още няколко излишни реплики. Затова, ако погледите ви не се срещнат, се съгласявате на въображаемите сливи в устата и мълчаливо се изнизвате.

Борбата за паркоместата е безмилостно жестока и там, където няма Viber предупреждение, остават само няколко стикера, с които... да си залепиш спуканите гуми. Мен ако питате, това си е естественото продължение на диалога:

„Гараж. Не паркирай!“ – Seen.

Съжителството с хора като цяло е трудна задача, а модерните човеци си го правят толкова сложно, че понякога родовообщинният строй ти се струва като по-добра идея. Затова във всяка етажна собственост е важно да разпознаваш настроението на съседа по погледа и комшийската морзова азбука, при която едно чукане по стената е предупреждение, две означават полиция, а третото направо си ти казва „Ей с‘я ти **** *******!“. С тези познания, малко по-висока поносимост към аромата на манджи и шеговит поглед над нещата всеки има шанс за успешно и мирно съществуване със съседите. Защото не забравяй, че бог високо, цар далеко, а комшията е на една ракия разстояние.

Затова за съседите само с любов и... хладно оръжие.