Всяко детство в героите си

Няколко незабравими образа, които канехме вкъщи всяка вечер

  • 21.03.2016
  • от Михаела Самарджиева

Онова детство с игрите на фунийки, дама, стражари и апаши, с дъвките, чиито картинки събирахме като най-ценни съкровища, с миришещите листчета, филиите с лютеница пред блока и играта до тъмно, без притеснения, едва ли някога ще се повтори. Даже, май сме сигурни, че няма да се повтори. Достатъчно умните родители се опитват и днес да подарят късче от тези изживявания на децата си, а ние пък с носталгия си спомняме за едни любими образи от телевизионния екран, които, освен че бяха най-добрите ни приятели, често ни учеха и на всякакви лудории, които си заслужаваха дърпането на уши, когато се приберем вечер вкъщи. Започваме от разказвача на приказки за най-малките и стигаме при „Имам още десет минути да спя и идвам“,

„Къде е Кирчо? Техните го търсят да го бият“,

„Ха-ха, чичо Манчо, снех те!“. С балканче в гаража и ожулени колене ти разказваме за тях. Приятелите, които винаги бяха там за нас и за още малко игра в най-хубавото време.

 

ПЕДЯ ЧОВЕК – ЛАКЪТ БРАДА

Озвучена от гласа на неповторимата Слава Рачева, поредицата за деца и нейната главна звезда „Педя човек - лакът брада“ се чакаше с нечуван трепет и се изпращаше със същия нечуван рев, че е свършила и трябва вече да се ляга. Любимият герой на малки и големи се появява в ефира на БНТ през 1980-те в часовете, предназначени за „Лека нощ, деца“ и бележи небивал успех. Стартовата песничка „Аз съм мъничко човече, на децата мил другар! Имам шарено елече, а в торбата − скъп товар!" беше най-щастливият сигнал в края на деня. Той радваше както най-малките, така и най-големите, че ще могат поне за половин час да си отдъхнат и леля Славка да дойда да пие кафе с мама на заветно спокойствие. Кукленото човече носи кафяв калпак и има червени бузки, а приключенията и историите му са вдъхновени от българския фолклор. Историите не знаем дали сме ги разбирали много тогава, но песничката помним и до днес.

НУ, ПОГОДИ!

Като малки, заради идеологията, все едно бяхме деца на две страни. Руското в нас беше положено с трепет от другари и другарки, а българското си седеше там, но обърнало поглед към отдадените нам братушки. Съветско-руският анимационен сериал на московското студио „Союзмультфильм“ се появява в България през 70-те години на миналия век по БНТ, а Заекът и Вълкът са типично копие на капиталистическите Том и Джери, но много по-готини. В руския вариант Заекът е добродушен и винаги е готов да помогне на изпадналия в беда Вълк, който пък от своя страна се опитва да го изяде, но за щастие все не му се получава. Същият този вълк има склонност да пуши, а облеклото му е на типичен соц мачо, което го прави още по-забавен.

Интересен факт около поредицата е, че първоначално Вълкът е трябвало да бъде озвучаван от Владимир Висоцки, но впоследствие това прави Анатоли Папанов.

Култовата фраза „Ну, заяц, ну, погоди!“ пък я използваме и днес, ей така, за спорта.

КАЧЕНКА И ПРИЗРАЦИТЕ

Много ясно си спомняме как гледахме „Каченка и призраците“ или „Kačenka a strašidla“ в едни мразовит следобед на 24 декември. Нашите се суетяха да приготвят трапезата за Бъдни вечер, а ние стояхме като хипнотизирани пред екрана и наблюдавахме  приключенията на малката Каченка, която се сприятелява с три призрака, които си бяха доста забавни, честно казано. Копродукцията на Чехословакия, Германия, Австрия и Швейцария ни караше да разтваряме широко очи и да възклицаваме, като и доста да се смеем, защото това наистина бяха едни много странни призраци…

СИНЬО ЛЯТО

Интересно е как един испански сериал на режисьора Антонио Мерсеро, описващ  приключенията на група приятели, на ваканция в малкото градче Нерха по крайбрежието на Андалусия, може да предизвика такъв фурор у нас. Интересно, но факт. Телевизионната поредица запленява фантазиите и въображението на малки и големи, а компанията герои, състояща се от пет момчета и две момичета, зорко и мъдро съветвани от художничка и пенсиониран моряк, се превръщат в любими персонажи на всички родни младежи. Чанкете, Тито, Беа, Хави, Панчо, Пираня, Кике, Деси и художничката Хулия влизат в домовете на българския зрител за първи път през 1984 г., а след това през 1986 г., 1988 г. и 1991 г., когато сериалът е излъчван по БНТ.

С ДЕЦА НА МОРЕ

Българският игрален филм „С деца на море“ на режисьора Димитър Петров, по сценарий на Братя Мормареви, е българското „Синьо лято“. Той си е и нашето лято. Такова, каквото го помним, и такова, каквото още го сънуваме. Босо, непослушно, с карти за Ахтопол и бунгала с отделна кухня. Онова лято на първите целувки, първите изгаряния, първия болезнен допир с медузи и най-вкусните мелби на света. Пипси, Ивайло, Кирчо, Иван, Емил, Красимир, Руслан, Светлана, Огнян, Елена и култовият чичо Манчо са нещо, което няма и не искаме да забравим. Репликите от този филм се помнят и до днес, а музиката на легендарния Петър Ступел си я пускаме често, защото ни прави лято дори и навън да го няма. Тук спадат и „Войната на таралежите“, „Таралежите се раждат без бодли“, „Изпити по никое време“, „Търси се съпруг за мама“ и още дузина родни ленти, които ни напомнят за млякото в стъклени бутилки и от оная боза, дето вече никъде я няма.

За финал ви съветваме да имате часовник „Сейко“ и да го върнете назад, дори и да не е, защото от спомените не боли. Понякога даже става по-хубаво. От щастливото детство също.

ПРОЧЕТИ ЗА ЗАВРЪЩАНЕТО НА БАЛКАНЧЕТО ТУК