ИЗКУСТВОТО ДА СЕ СМЕЕШ (НА СЕБЕ СИ)

Защото в края на деня всички имаме нужда не от драми, а просто от някого, който се смее на същите неща като нас

  • 15.03.2016
  • от Даниела Кръстанова

Винаги съм се възхищавала на мъжете заради страхотното им умение да избягват драмите. Просто ги заобикалят, потушават или изобщо не ги създават. Не знам как до правят, но най-много по този въпрос съм научила благодарение на тях. Имах късмета да попадам на такива, които чудесно са развили в себе си това качество. Мъжете умеят да са категорични и ясно да показват какво искат, какво не искат, защо и докога. Точно затова, ако се превърнеш в мрънкало, веднага попадаш под името „не вдигай“ в телефонния им указател.

Точно от тях научих нещо, което преди година-две може би не разбирах както трябва –

колко излишно нещо са драмите във връзките.

И че чувството за хумор е много важно именно там. Сега едно от малкото неща, на които безусловно вярвам, е смехът. Вярвам, че може да разбереш много за човек от нещата, на които се смее. Дали понякога се смеете на еднакви неща. И дали умее да се смее. Защото това в някакъв смисъл си е умение. Някои имат късмета да си го носят в себе си и да успяват да го правят по-често и по-лесно от други. На останалите им се налага да го придобият.

Защото без качеството да се смееш, най-вече на себе си, животът не се получава както трябва.

Хората се събират, за да им е хубаво заедно. За да се допълват, да се подкрепят, да се разбират, да  споделят вълненията си, да си ги създават и да се правят един друг щастливи. Не за да си крещят, да се следят, да се ревнуват маниакално, да се изтощават и да си пречат. Събират се, защото знаят, че го искат. И точно затова се научих, ако някой не го иска също толкова колкото аз, да го оставя да си отиде. Да не го преследвам и да не го карам да прави или да бъде нещо, което не иска. Или ако не иска да го прави с мен. Или ако аз не го искам в живота си, колкото той мен, да се уверя, че го знае, и да не му губя времето.

Aко някой не се чувства достатъчно добре, че да се смее, да споделя и да се отпуска в твоята компания, с драми и сълзи съвсем няма да стане.

 

Стискате си ръцете и продължавате напред. В крайна сметка не е ли най-важното един човек да може да те кара да се смееш? Не се ли влюбваме всички в начина, по който някой ни предразполага понякога да се чувстваме щастливо несериозни с него? Сякаш ти носи доверие във всяко сега и във всяко утре и можеш да забравиш всичко и да се смееш на шегите му. Или дори на това, че са тъпи. Че е решил, да ги каже точно на теб. Защото в края на деня всички имаме нужда да разкажем на някого през смях за всичките малки гадости и неразбории, които са се случили днес, спокойни, че те вече са отминали. Някой, който се смее на същите неща, на които и ние.

Мисля, че да усъвършенствам това свое качество, е едно от най-хубавите неща, които ми се случиха в последно време. Винаги съм считала за много по-ценно някой да ме смята за забавна, отколкото за красива например. Аз също го намирам за по-ценно качество в другите.

Тайната е да не приемаш себе си и онова, което ти се случва, чак толкова на сериозно. Пътят към всичко това за мен се изчерпва в едно изречение, което от доста време прави живота ми по-лесен. Мисля, че то наистина може да променя животи!

Преди време един много важен за мен мъж ми каза, че при всеки проблем, който се стовари на главата ми, е добре да спра и да си задам въпроса: „Ще има ли значение това за мен след месец? А след една година? След пет?“

Изненадващо или не, при повечето неща, за които скоро съм се ядосвала или натъжавала, отговорът се оказва „не“. Тогава вече знам, че не си заслужава напразно да страдам за това. Beз да се усетим, много от ежедневните ни проблеми отминават за по-кратко време от това, което сме отделили да търсим решението им.

За сметка на това за малкото неща, относно които отговорът е „да“, си струва да се потрудиш.

Често животът ни изненадва, но ако смяташ, че може би ще искаш нещо или някого в своя не само след месец, но и след година или пет, си заслужава да дадеш всичко,

ама всичко, на което си способен, и да се съсредоточиш върху него, а не върху дребните глупости.

И така наистина се научих да се смея. Не обичам да товаря хората с драми. Не обичам да товаря и себе си. Ужасява ме мисълта да стана един от онези вечно недоволни и мрънкащи хора, които са си направо енергийни вампири и след срещата с които се чувстваш уморен дори просто да сте пили апероли в някой бар.

А има хора, за които се отнася точно обратното и които в никакъв случай не искаш да губиш в живота си. След срещата с които се чувстваш зареден. Спокоен или развълнуван, но малко по-осмислен човек. И това обикновено са забавни, приятни, спонтанни хора. Поне аз винаги когато срещна някого за първи път и ме накара да се смея, вече знам, че искам да го видя пак. Клише е, но е вярно.

Времето рано или късно учи всички по лесния или по трудния начин, че излишните драми са лошо нещо. Аз вече нямам нужда от тях под никаква формa. Не ми се гледат депресарски, сълзливи филми и още по-малко ми се участва я тях. И сега всичко ми се случва някак по-лесно.

ЗА ОЩЕ ЩАСТИЕ В ЛОКВА ПРОЧЕТИ ТУК